— Би се доверила на връв, която дори не е вързана? — попита Нико.
Талия се намръщи.
— Прав си. Във филмите става, ама в живота… не можеш ли да призовеш мъртъвци, които да ни помогнат?
— Мога, но те ще се появят само от нашата страна на реката. Течащата вода е като бариера за мъртвите, не могат да я преминат.
Направих гримаса.
— Що за тъпо правило е това?
— Хей, не съм го измислил аз — той ме загледа, — изглеждаш ужасно, Пърси. Трябва да си починеш.
— Не мога. Нуждаете се от мен.
— За какво? — попита Талия. — Едва се държиш на крака.
— Хей, това е вода, нали така? — не им обърнах внимание. — Значи мога да я контролирам. Може би мога да пренасоча течението за достатъчно дълго време, че да пресечем от другата страна.
— Не и в твоето състояние — заяви Нико, — предпочитам идеята със стрелата.
Залитнах до брега. Нямах представа дали мога да се справя. Бях синът на Посейдон, така че контролът над солената вода не бе проблем. Реките… само ако техните духове бяха дружелюбни. Реките в Подземното царство?
Нямах идея.
— Назад — казах.
Съсредоточих се върху течението, върху бушуващата черна вода, която течеше пред мен. Представих си я като част от собственото ми тяло. Можех да контролирам течението, да го подчиня на волята си.
Не бях съвсем сигурен, но водата като че ли закипя по-силно, сякаш долавяше присъствието ми. Знаех, че не мога да я спра напълно. Течението щеше да наводни цялата долина и да изпръска всичко около нас веднага щом го пуснех.
Но може би имаше и друг вариант.
— Хайде да видим — промърморих.
Вдигнах ръце така, все едно вдигам нещо над главата си. Раненото ми рамо бе като полято с лава, но аз се опитах да не му обръщам внимание.
Реката се надигна. Тя се извиси над бреговете си и след това се спусна като огромна арка — черна водна дъга, висока почти шест метра. Речното корито пред нас разкри засъхваща кал и тунел, широк точно колкото да минат двама души.
Талия и Нико ме зяпнаха удивено.
— Хайде — казах им, — не мога да удържа това нещо задълго.
Жълти петна изскочиха пред очите ми. Раненото ми рамо изгаряше от болка. Талия и Нико се спуснаха по коритото и затичаха през калта.
„Една капка. Не бива да изпускам и една капка.“
Река Лета се съпротивляваше. Тя не искаше да я изкарват от брега й. Искаше да се стовари върху приятелите ми и да измие съзнанията им. А после — да ги удави. Но аз удържах арката.
Талия стигна отсрещния бряг и се обърна да помогне на Нико.
— Хайде, Пърси! — извика тя. — Тръгвай!
Коленете и ръцете ми трепереха. Направих една крачка и едва не паднах.
Водите потръпнаха.
— Не мога — извиках.
— Да, можеш — настоя Талия, — имаме нужда от теб!
Успях да сляза до речното корито. Сетне тръгнах по него. Една крачка, после втора. Водите бушуваха над мен. Обувките ми потъваха в лепкавата кал.
На половината път залитнах. Чух как Талия изпищява:
— Не!
И концентрацията ми се наруши.
Докато река Лета се стоварваше отгоре ми, имах време само за една последна, отчаяна мисъл.
Остави ме сух.
Чух рева на тонове вода, която се стоварваше върху мен, докато реката тръгваше по нормалния си път. Но…
Отворих очи. Бях потънал в пълен мрак, но бях напълно сух. Слой въздух ме опасваше, подобно на втора кожа, и ме пазеше от въздействието на водата. Изправих се на крака. Дори този прост номер, който преди бях правил толкова много пъти, сега ме изтощаваше. Започнах да се влача по черното течение, ослепял от болка.
Излязох от река Лета. Като ме видяха, Талия и Нико подскочиха два метра от изненада. Аз се олюлях напред, свлякох се и припаднах пред приятелите си.
Вкусът на нектар ме пробуди. Рамото ми бе по-добре, но в ушите си долавях неприятен шум. Очите ми бяха горещи, като да съм трескав.
— Не можем да му дадем повече нектар! — спореше Талия. — Просто ще изгори!
— Пърси — каза Нико, — чуваш ли ме?
— Ще изгоря — промърморих, — чух.
Изправих се бавно. Превръзката на раната ми бе сменена. Още ме болеше, но имах сили да се изправя.
— Близо сме — каза Нико, — можеш ли да ходиш?
Планината се издигаше над нас. Прашна пътека, виеща се около стотина метра, стигаше до пещера. По пътеката имаше човешки кости, предполагам, за да е по-уютно.