— Готов съм.
— Това не ми харесва — каза Талия. Тя взе карамфила, който сочеше към пещерата. Бяха му останали само две листа, които приличаха на тъжни заешки уши.
— Да видим — казах — зловеща пещера, богинята на призраците… какво има да не ти харесва?
Като в отговор, от планината долетя съскащ звук. От пещерата блъвна бледа мъгла, сякаш някой бе пуснал машина за сух лед.
В мъглата се появи фигурата на висока жена с разрошена руса коса. Тя носеше розова хавлия и чаша вино в ръка. Лицето й бе строго и изпълнено с неодобрение. Можех да видя право през нея и се досетих, че е някакъв вид дух.
Но гласът й звучеше съвсем реален.
— Връщате се — изръмжа тя, — но вече е твърде късно!
Погледнах към Нико и го попитах.
— Това ли е Мелиноя?
Нико не отговори. Стоеше като вцепенен и гледаше духа.
Талия свали лъка си.
— Мамо? — прошепна тя и очите й се насълзиха. Изглеждаше като на седем.
Призракът захвърли чашата вино. Тя се строши и се разпадна в мъглата.
— Точно така, дъще. Обречена съм да витая из тия места и по чия вина, мислиш, че се получи така? Къде беше ти, когато умирах? Защо не дойде при мен, когато се нуждаех от теб?
— Аз… аз…
— Талия — казах й, — това е само един призрак. Не може да те нарани.
— Аз съм много повече от това — изръмжа духът — и Талия го знае отлично.
— Но… ти ме изостави — проплака Талия.
— Неблагодарница такава! Ти избяга!
— Стига! — Нико пристъпи напред с изваден меч, но духът се обърна към него преобразен.
Вече не се виждаше така ясно. Бе призрак на жена, облечена в старомодна кадифена дреха и шапка. Носеше перли и бели ръкавици, а тъмната й коса бе вързана отзад.
Нико замръзна.
— Не…
— Синко — рече духът, — починах, когато бе толкова млад. Обикалям това пусто място, без да знам къде си ти, къде е сестра ти.
— Мамо?
— Не, това е моята майка — промърмори Талия, като че още виждаше първото видение.
Приятелите ми бяха безпомощни. Мъглата започна да се сгъстява около краката им, увивайки се около тях като лози. Цветовете на дрехите и лицата им избледняха, като че ли самите те се превръщаха в сенки.
— Достатъчно — казах, ала гласът ми прозвуча слабо. Въпреки болката надигнах меча си и пристъпих към духа.
— Ти не си ничия майка.
Призракът се обърна към мен. Видението потръпна и видях богинята на призраците в истинския й вид.
Човек би си помислил, че с времето ще спре да се плаши от вида на старогръцките изчадия, но Мелиноя успя да ме стресне. Дясната й половина бе мъртвешки бяла, сякаш кръвта й е изцедена. Лявата й страна бе черна и съсухрена като кожа на мумия. Очите й бяха тъмни празни бездни и когато погледнах в тях, се почувствах така, все едно виждах смъртта си.
— Къде са ти духовете? — попита ядосано богинята.
— Моите… не зная. Нямам такива.
Тя изръмжа.
— Всеки има своите призраци. На хора, за чиято смърт съжалява. Вина. Страх. Защо не виждам твоите?
Талия и Нико още бяха като вцепенени и се взираха в богинята, сякаш тя е отдавна изгубената им майка. Помислих за приятелите, които бях видял да умират — Бианка ди Анджело, Зои Нощната сянка, Лий Флечър…
— Аз съм се помирил с тях — казах, — те са намерили покой. Не са призраци. А сега пусни приятелите ми!
И замахнах с меча си към Мелиноя. Тя бързо отстъпи назад, ръмжейки безпомощно. Мъглата около приятелите ми се разсея. Те стояха мигащи пред богинята, като че за пръв път виждаха колко е ужасяваща.
— Какво е това? — попита Талия. — Къде е…
— Беше номер — каза Нико, — тя ни измами.
— Закъсняхте, герои — прошепна Мелиноя.
Още един от листата на карамфила повехна и се отрони. Остана само един.
— Вече сключих сделката.
— Каква сделка? — настоях.
Мелиноя започна да съска. Отне ми миг да разбера, че това е смехът й.
— Има толкова много призраци, младо геройче. Те жадуват да бъдат свободни. Когато Кронос завладее света, той ще ме пусне да сея ужас сред живите, денем и нощем.
— Къде е мечът на Хадес? — настоях. — Къде е Етан?
— Близо — отвърна ми Мелиноя, — няма да те спирам. Не ми и трябва. Скоро, Пърси Джаксън, около теб ще има много духове. Тогава ще си спомниш за мен.