Жената, която продаваше билети, ни изгледа подозрително, но, слава на боговете, имах достатъчно пари, за да влезем.
Когато минахме около терариума, Клариса спря.
— Ето я.
И наистина, на кръстопътя между градината за домашни любимци и басейна на морската видра седеше огромна златисточервена колесница, в която бяха впрегнати четири черни коня. Колесницата бе украсена невероятно детайлно. Щеше да бъде красива, ако картините не показваха хора, умиращи в агония. Конете бълваха огън от ноздрите си.
Семейства с колички минаваха точно до колесницата, все едно я нямаше. Предполагам, че мъглата около нея наистина бе силна, тъй като единственият камуфлаж бе написана на ръка бележка, поставена върху гърдите на единия от конете. Надписът върху нея гласеше:
— Къде ли са Фобос и Деймос? — промърмори Клариса, докато изтегляше меча си.
Аз не ги виждах никъде, но това със сигурност бе капан.
Съсредоточих се върху конете. Обикновено мога да говоря с коне, тъй като те са създадени от баща ми. Казах:
Хей, огнедишащи коне, елате тук!
Един от конете изцвили презрително. Разбрах какво се опитва да ми каже, но няма да го повторя тук. Невъзпитано е.
— Ще се опитам да взема юздите — каза Клариса, — конете ме познават. Прикривай ме.
— Аха — не бях сигурен как точно трябва да я прикривам с меч, но отворих очите си на четири, докато Клариса приближаваше колесницата. Тя мина покрай конете почти на пръсти.
Замръзна, когато до нея мина една госпожа с тригодишно момиченце. Момиченцето каза:
— Я, огнено пони!
— Не бъди глупава, Джеси — каза майката отегчено, — това е официалното превозно средство на зоологическата градина.
Момиченцето се опита да възрази, но майката я хвана за ръката и те продължиха по пътя си. Клариса приближи колесницата. Ръката й бе на сантиметри от перилото, когато конете се изправиха на задните си крака, цвилейки и бълвайки огън. Фобос и Деймос се появиха в колесницата, и двамата облечени в катраненочерни доспехи. Фобос се ухили, а червените му очи блеснаха. Белязаното лице на Деймос бе дори още по-отвратително отблизо.
— Ловът започва! — изрева Фобос. Клариса отскочи назад, когато той шибна конете с камшик и насочи колесницата право към мен.
Ще ми се да ви кажа, че в този момент съм направил нещо наистина героично, че съм застанал само с меча си срещу връхлитащите огнедишащи коне или нещо подобно.
Всъщност побягнах.
Прескочих една кофа за боклук, а после и една ограда, но нямаше начин да надбягам колесницата. Тя просто събори оградата и продължи след мен, прегазвайки всичко по пътя си.
— Пърси, внимавай! — съвсем ненужно ми извика Клариса.
Скочих и се приземих на един каменен остров по средата на басейна на видрите. Призовах воден стълб от басейна и го стоварих върху конете. По този начин ги обърках и поне временно изгасих пламъците им. Видрите обаче не бяха доволни. Те започнаха да лаят и кряскат. Прецених, че е по-добре бързо да напусна острова им, преди подире ми да тръгнат и гневни морски бозайници.
Хукнах, докато Фобос ругаеше и се опитваше да овладее конете. Клариса използва тази възможност, за да скочи на гърба на Деймос, докато той надигаше копието си. И двамата паднаха от колесницата, която се наклони напред.
Чух как Клариса и Деймос започват да се дуелират с мечовете си, но нямах време да се тревожа за това, тъй като Фобос отново тръгна подире ми. Хукнах към аквариума, а колесницата бе плътно зад мен.
— Хей, Пърси — извика Фобос подигравателно, — подготвил съм нещо за теб!
Обърнах се и видях как колесницата се стапя, а конете се превръщат в метал, който се слива с нея като глина. Колесницата се превърна в метална конструкция с подобни на гъсеници колела и оръдейна кула с дълго дуло. Танк. Познах какъв е от уроците по история. Фобос ми се хилеше от върха на „Панцер“, оръжие, невиждано от Втората световна война насам.
— Кажи зеле! — каза той.
Претърколих се на една страна, когато танкът стреля.
БУМ! Един павилион се взриви и от него във всички посоки се разлетяха плюшени играчки, пластмасови чашки и портативни камери. Докато Фобос презареждаше оръжието си, аз се изправих на крака и се втурнах към аквапарка.