— Провали ме отново — изрева богът на войната, — казах ти какво ще стане!
Той се опита да я удари, но Клариса отстъпи назад с писъци:
— Не, моля те!
— Глупаво момиче!
— Клариса! — извиках аз. — Това е илюзия. Бори се с него!
Фигурата на Деймос потръпна.
— Аз съм Арес — настоя той, — а ти си едно безполезно момиче! Знаех си, че ще ме провалиш. Сега ще изпиташ силата на гнева ми.
Исках да се спусна на помощ и да се изправя срещу Деймос, но знаех, че това няма да помогне. Клариса трябваше да го направи. Това бе нейният страх. Тя трябваше да го преодолее сама.
— Клариса — казах аз. Тя ме погледна и аз се опитах да задържа погледа й, — бори се с него! Той може само да говори.
— Не… не мога.
— Да, можеш. Ти си воин. Ставай!
Тя се поколеба. Сетне започна да се изправя.
— Какво правиш? — изрева Арес. — Пълзи и се моли за милост, момиче!
Клариса си пое дълбоко дъх, треперейки. После много тихо каза:
— Не мисля.
— КАКВО?
Тя надигна меча си.
— Уморих се да се страхувам от теб.
Деймос замахна, но Клариса отби удара му. Потръпна, ала не падна.
— Ти не си Арес — каза Клариса, — дори не си добър боец.
Деймос изръмжа безпомощно. Когато удари отново, Клариса бе готова. Тя го обезоръжи и го прониза в рамото — не дълбоко, но достатъчно, за да нарани дори един бог.
Той изпищя и започна да блести.
— Погледни настрана! — казах на Клариса.
Отклонихме очи, докато Деймос избухна в златиста светлина — приемайки истинската си божествена форма — и изчезна.
Останахме сами, като изключим козите от градината, които душеха дрехите ни, търсейки храна.
Мотоциклетът отново се бе превърнал в бойна колесница с впрегнати в нея коне.
Клариса ме погледна внимателно. Тя избърса мръсотията от лицето си.
— Не си видял нищо от това. Нищо, разбра ли?
Аз се ухилих.
— Защо, справи се чудесно.
Тя погледна към небето, което вече поаленяваше иззад дърветата.
— Скачай в колесницата — каза Клариса, — все още ни предстои дълъг път.
Няколко минути по-късно стигнахме ферибота на Статън Айлънд и си спомнихме нещо елементарно — че сме на остров. Корабчето не приемаше автомобили. Или колесници. Или мотоциклети.
— Супер — оплака се Клариса, — и какво ще правим сега? Ще яздим това нещо през моста Веразано?
И двамата знаехме, че нямаме време за това. Между Бруклин и Ню Джърси имаше мостове, но така щяхме да изгубим часове, за да стигнем до Манхатън, дори ако успеехме да заблудим хората, че се возим на нормална кола.
Тогава ми хрумна нещо.
— Ще минем по прекия път.
Клариса се намръщи.
— Какво имаш предвид?
Затворих очи и започнах да се концентрирам.
— Давай право напред! Давай!
Клариса бе толкова отчаяна, че не се поколеба. Тя извика „Дий!“ и махна с камшик над конете. Те се спуснаха право към водата. Представих си как морето се втвърдява, а вълните образуват стабилна повърхност по целия път към Манхатън. Бойната колесница удари пяната, от ноздрите на конете запуши дим, а ние се носехме право към пристанището в Ню Йорк.
Пристигнахме точно когато слънцето бе станало алено. Тежкият самолетоносач, служещ за храм на Арес, се издигаше пред нас като огромна стена от сив метал, а палубата му бе пълна с изтребители и военни хеликоптери. Спряхме колесницата на товарната площадка и аз скочих от нея. Поне веднъж бях щастлив да стъпя на твърда земя. Задържането на колесницата над вълните бе едно от най-трудните неща, които бях правил някога. Бях изтощен.
— По-добре да се махам, преди Арес да се появи — казах аз.
Клариса кимна.
— Ще те убие на секундата — съгласи се тя.
— Поздравления — рекох, — мисля, че изкара шофьорска книжка.
Тя уви юздите около ръката си.
— За това, което видя, Пърси… Имам предвид, когато бях уплашена…
— Няма да кажа на никого.
Тя ме погледна. Беше и неудобно.
— Фобос изплаши ли те?
— Аха. Видях лагера в пламъци. Видях как приятелите ми ме молят за помощ, а аз не знам какво да направя. За миг не можех да помръдна. Бях парализиран. Знам как си се чувствала.