Хуан изруга.
— Добре. Това не променя нищо. Пак искам „Орегон“ да потегли колкото е възможно по-скоро.
— Ами Шиер Сингх? — попита Макс.
— Просто времето ми да го хвана намаля. Ако „Орегон“ се движи с максимална скорост, ни остава половин час, за да сме в обсега на хеликоптера.
— Може ли да кажа нещо, капитан Кабрило? — попита Тори.
Хуан кимна.
— Проникнах в склада откъм сушата. Адски е огромен. Наблюдавам го от седмица и пак не знам какъв е пълният мащаб на бизнеса на Сингх.
— Какво имаш предвид?
— Щом си даваш само тридесет минути да го намериш, мисля, че мога да те заведа там, където живее, когато е тук.
Хуан се поколеба само за секунда. Виктория Болинджър беше почти непозната, но той имаше чувството, че я познава отдавна, защото бе видяла много неща от себе си в непоколебимия й поглед. Тя се беше справила добре преди малко, а и той все още се чудеше как е успяла да запази разсъдъка си затворена на „Авалон“. В нея Кабрило виждаше непобедимия британски дух, който някога бе направил англичаните най-силната нация на света и бе съхранил страната по време на бомбардировките през Втората световна война. Погледът на Уинстън Чърчил може да излъчваше арогантност и прекомерно самочувствие, но очите на Тори бяха очарователна мотивация.
Отгоре на всичко разследването й я беше довело до същото място като него, а той се съмняваше, че тя би взривила сграда и отвлякла корумпиран адвокат, за да стигне дотук.
— Добре.
Тори очакваше, че Кабрило ще възрази — личеше от буреносните облаци, сгъстяващи се в ясните й сини очи. Фактът, че Хуан веднага прие предложението й, я обърка за миг и тя чак отвори уста от почуда.
— Имаме пет минути да се преоблечем и екипираме. Ела с мен. И ти, Линкълн. Още не сме приключили.
Няколко минути след като хеликоптерът „Робинсън R–44“ излетя от хидравлично задвижваната площадка, „Орегон“ направи тесен кръг в залива и Линда Рос заповяда на Ерик Стоун да даде пълен напред. Макс Ханли беше долу в любимото си машинно отделение. Четирите магнитохидродинамични двигателя работеха като самолетни турбини и водата зад кърмата буквално кипеше. Линда нареди на Марк Мърфи да обсипе морето с куршуми с картечницата „Гатлинг“, за да осигури прикритие на излитащия хеликоптер.
Джордж Адамс седеше на лявата седалка, Хуан беше до него. Линкълн и Тори се бяха настанили на пейката отзад. Носеха личните си оръжия и екипировка и снайперова пушка „Барет“ петдесети калибър. Адамс зави и прелетя над брега на север от склада.
— На една миля нагоре има жилищен комплекс — каза Тори по вътрешната радиоуредба. — Там живеят шефовете на „Карамита“. Наблюдавах ги два дни миналата седмица. Едната къща е много по-голяма от останалите и сега, след като видях Шиер Сингх отблизо, си спомних, че той живее там.
— Има ли пазачи? — попита Кабрило.
— Малко. Но след случилото се тази нощ районът сигурно ще бъка от пазачи.
Хуан се усмихна на израза й, но знаеше, че трябва да очаква най-лошото.
— Как се влиза в комплекса?
— Има път, който завива на север и после на юг зад него. На север са водната електрическа централа и леярната фабрика.
— Оживено ли е движението?
— Предимно камиони, превозват стоманени плоскости за претопяване. И почти никакво, след като се мръкне.
— Наближаваме. — Шлемът на Адамс беше свързан с камера за нощно виждане, монтирана на носа на хеликоптера. — Виждам жилищния комплекс. Има много светлини и хора. За наш късмет поне някои не са въоръжени.
— Задръж на безопасно разстояние и да видим какво ще стане.
— Виждам площадка за хеликоптери малко по-нататък от жилищния комплекс — докладва Адамс. — И един „Джет Рейнджър“. Перките му започват да се въртят.
— Можем ли да го последваме? — попита Тори.
— Превъзхожда ни с четиридесет-петдесет възела в скорост и най-малко със сто мили пробег — отговори Кабрило и се обърна да погледне Франклин Линкълн. — Какво ще кажеш?
— Аз съм „за“, шефе.
Линкълн откачи предпазния си колан и отвори вратата, без да обръща внимание на бурния ураган от въздушната струя, предизвикана от перките. „Барет“ беше грозно оръжие, дълго почти метър и половина, и в ръцете на експерт тежките куршуми поразяваха безпогрешно целта до километър и половина.
Адамс зави, за да предостави видимост на Линкълн. Пазачите в комплекса вече стреляха по тях, но разстоянието беше прекалено голямо. Линкълн вдигна тежката пушка до рамото си и щракна прибора за нощно виждане на оптическия прицел. Светът през оптиката беше свръхестествено зелен, но и някак интимен. Той видя отчаянието на лицата на пазачите, после се прицели в излитащия хеликоптер. Образът беше толкова ясен, че виждаше как въздухът трепти от горещината, излизаща от турбината.