Хуан, Еди и двамата бивши „тюлени“, избрани от Зенг, останаха сами да уредят транспорта си. Вместо да наемат кола или да намерят железопътна гара, взеха хеликоптера, който ги бе докарал от „Орегон“, и отлетяха за Токио, където Макс Ханли беше запазил четиристаен апартамент на името на една от фасадните компании на Корпорацията. И сега чакаха тук. „Тюлените“ прекарваха повечето си време в големия салон за фитнес в хотела, а Кабрило крачеше из стаята и внушаваше на мобилния си телефон да иззвъни. Еди го пазеше да не опустоши помещението от отчаяние или скука.
— Наистина изтърках килима. Може да поискат да го платя — без да се обръща, каза Хуан.
— Ами язвата ти? Доктор Хъксли май не ти даде антиацид.
Кабрило го погледна.
— Това е от октопода с подправки, който изядох, а не от стрес.
— Щом казваш — отвърна Еди и отново зачете вестника.
Хуан продължи да гледа дъжда. Мислите му се пренесоха на шестстотин мили, на мястото му в оперативния център на „Орегон“. Корабът не за пръв път влизаше в битка без него и въпреки че имаше доверие на екипажа, той искаше да участва в акцията срещу трафикантите на хора.
„Господи, на колко години бях, когато го видях?“ — запита се Кабрило. На не повече от седем-осем. Връщаха се от дома на леля му в Сан Диего. Баща му шофираше, а майка му седеше на предната седалка. Тя извика, за да предупреди баща му за задръстването, няколко секунди, след като той беше ударил спирачки, и се обърна да види как е Хуан.
Стори му се, че измина цяла вечност, докато пълзяха сантиметър по сантиметър по магистралата. По едно време бяха до кола със санбернар на задната седалка. За пръв път виждаше такова куче и беше очарован от размерите му. И до ден-днешен се заричаше, че когато най-после престане да работи, ще си купи такова огромно куче.
— Избра ли му име? — тихо попита Еди.
— Гюс — механично отговори Хуан и в следващия миг осъзна, че е говорил на глас, и смутено млъкна.
— И какво стана после? — попита Зенг.
Кабрило разбра, че не може да остави историята недовършена.
— Най-после се приближихме до мястото на катастрофата. Една кола явно беше завила рязко и бе накарала голям камион да се преобърне. Ремаркето се беше откачило и лежеше на една страна. Задните врати бяха обърнати към шосето. Само една полицейска кола беше успяла да стигне до мястото. Ченгето вече беше закопчало шофьора на камиона и помагаше на пострадалите. Нямам представа колко бяха. Може би стотина мексикански работници натъпкани в ремаркето като сардели. Някои бяха леко ранени и помагаха на ченгето. Други бяха добре и бързаха да се разкарат от местопроизшествието. Трети тепърва ги измъкваха. Жените се грижеха за по-тежко ранените, а до тях бяха наредени трупове. Майка ми искаше да ме предпази от страшната гледка и ми каза да не гледам, но и тя не можеше да откъсне очи от кръвопролитието. Отминахме и увеличихме скоростта. Няколко минути никой не каза нищо. Мама хлипаше. Аз не бях много наясно какво съм видял, но знаех, че онези хора не трябваше да са в ремаркето. Спомням си думите на баща ми, когато мама спря да плаче. „Хуан — каза той, — каквото и да ти говорят, на този свят има зло. И то ще победи, ако добрите хора не правят нищо“. — Гласът на Кабрило изгуби мекия си тон, когато мислите му се върнаха към настоящето. — Когато пораснах, отново разговаряхме за онзи ден. Родителите ми обясниха, че контрабандисти нелегално вкарват хора от Мексико и някои от тях не издържат на пътуването. Шофьорът на камиона се признал за виновен в убийството на тридесет и шест души в пътнотранспортни злополуки и по-късно бил убит в затвора от латиноамериканска банда.
— И когато отворихме контейнера на палубата, ти видя китайците и…
— Върнах се на онази гореща магистрала и се почувствах също толкова безпомощен. След това обаче си спомних думите на баща ми.
— Какво работеше той, ако нямаш нищо против, че питам?
— Счетоводител. Но се беше сражавал в Корея и смяташе, че на земята няма нищо по-зло от комунизма.
— Щом е имал такова голямо влияние върху теб, сигурно страшно мразиш и контрабандистите, и комунистите.
— Да, точно така. Оказа се, че в дъното на нещата е Китай. — Кабрило изпитателно погледна Еди. — Не е необходимо да ти разказвам това. Ти си бил в задния им двор години.
— Виждал съм цели села, заличени от картата, защото някой е говорил против местен партиен функционер. Големите градове може и да се отворят към Запада, но провинцията както винаги се управлява безмилостно. Това е единственият начин, по който правителството може да контролира над един милиард души. Държи ги на ръба, колкото да не умрат от глад, че и да са благодарни за подаянията, които получават.