— Смятайте го за етническо разнообразие — пошегува се той, когато приключи с разясняването на плана си.
Франклин Линкълн и Хали Казим изскочиха от укритието си зад дебелия жив плет около дома на семейство Исфординг. Бяха облечени в черно. Хали носеше малка брезентова чанта с инструменти, а Линкълн, който стърчеше една глава над него, беше сложил шперцовете си в тънък портфейл в задния си джоб.
Стигнаха до тежката дъбова врата. В къщата цареше непрогледен мрак. Лампата в спалнята на Кара Исфординг беше угаснала преди три часа. Тя вероятно спеше дълбоко, но въпреки това можеше да се събуди, за да отиде до тоалетната например. Хали изчака Линкълн да подготви шперцовете. Франк се беше упражнявал на еднаква ключалка, купиха я чак в другия край на града. Пръстите му бяха големи, но се движеха ловко като на хирург. Той развинти заключващия механизъм и после започна да работи с друг, по-малък инструмент. Отне му осем секунди да освободи езичето и още петнадесет да превърти дръжката.
Линкълн погледна Хали. Той вече беше отворил чантата си. Носеше малко фенерче, прикрепено на главата. Хали кимна и Линкълн отвори. Разнесе се електронен звук, който щеше да продължи през интервал от пет секунди, докато алармата не бъде изключена или чута от охранителната фирма.
Подът във вестибюла беше от лакирано дърво. Тъмен ориенталски килим покриваше мястото между вратата и стълбището за втория етаж. Вдясно и вляво имаше други стаи — всекидневна и трапезария за десет души. Хали видя всичко това с един-единствен бегъл поглед. Таблото на алармата беше вдясно от вратата. Червената светлина на капака мигаше обвинително.
Той го развинти с отвертка. Вътре имаше цяла плетеница от жици, но Хали не им обърна внимание. Трябваше му цифровият код, който спираше системата. Веднага забеляза двата компютърни чипа, вградени върху малка платка, извади ги и защипа към краищата им тънка жичка. Алармата продължи да свети и да звъни. Линкълн застана до стълбите, ослушваше се дали Кара Исфординг няма да се събуди.
С такава система собственикът имаше три опита да въведе правилния код, за да изключи алармата. След третия опит системата се изключваше автоматично. Ако електрическата верига се прекъснеше, алармената система нямаше как да знае колко опита ще направи Хали.
Казим посипа платката с прах за взимане на отпечатъци. Всъщност беше смлян графит за моливи, но имаше същия ефект. Въздъхна облекчено, когато пролича, че са били натискани само четири бутона. Пръстовите отпечатъци бяха размазани, но това не беше важно. С четири числа за пренастройване на алармата имаше тридесет и шест възможни комбинации. Нямаше време да ги изпробва всичките. Но четирите бутона, използвани от фрау Исфординг, бяха едно, две, три и четири. Това беше най-елементарният код на света, удобен както за собствениците на домовете, така и за крадците. Хали набра цифрите една след друга. Червената светлина продължи да мига, звън на камбанка сигнализира, че са изминали още пет секунди.
Той натисна бутоните в обратен ред, но алармата не спря.
— Времето — изсъска Хали в микрофона.
— Двадесет и три секунди — отвърна Хуан.
Хали нямаше друг избор, освен да набере 1243, 1324, 1342,1423,1432.
— Какво става? — попита Кабрило.
— Произволно число. Още не съм го улучил.
— Имаш десет секунди.
Казим въведе 2134, 2143, 2314 и после 2341.
— Хали — прошепна Линкълн. — Опитай 3142.
— Пет секунди.
Казим не постави под съмнение предположението на Линкълн, набра числата и натисна ENTER.
Камбанката прозвуча отново и светлината замига два пъти по-бързо.
— Трябва да тръгваме — каза Хали. Гласът му беше прегракнал от напрежение.
— Въведи ги отзад напред — заповяда Линкълн. — Опитай 4231!
— Една секунда.
Линкълн не каза поредицата точно в обратен ред, но Хали набра 4231 и натисна ENTER.
Светлината престана да мига. Алармата беше изключена. Хали погледна учудено партньора си.
— Трябваше да внимаваш повече на инструктажа на Макс. — Линкълн се ухили. — Семейство Исфординг има две големи деца. Едното е родено на втори април, а другото на първи март. Четири, две, три, едно. Елементарно, драги Хали.
Хали изключи паникбутоните. Единият беше на таблото, а другият — несъмнено до леглото на Кара Исфординг.
— Добре, чисто е — прошепна Кабрило и двамата с доктор Хъксли влязоха във фоайето. — Ако след двадесет минути все още сме вътре, приемете, че всичко е наред, и отидете в тайната квартира. Утре Джулия ще отиде с колата на госпожа Исфординг в „Регенсдорф“. Когато се върне, ще се грижи за нея през уикенда, а аз ще оставя колата в града.