— Това е партньорката ми Людмила Демонова. Тя ще отиде в „Регенсдорф“ вместо вас утре. Не искам да ви обиждам, но за операцията е по-безопасно Людмила да се представи за вас, отколкото да ви обясним подробно плана. Ако имахме повече време, сама щяхте да отидете при съпруга си, но… — Хуан спря, оставяше я тя сама да стигне, до каквото заключение иска. — Позволено ли ви е да давате нещо на съпруга си?
— Не, но тайно му предавам бележки. Пазачите не са ми попречили поне досега.
— Добре, това е хубаво. Искам да напишете на съпруга си, че не сме ви сторили нищо лошо и да изслуша внимателно какво ще му каже Людмила. Ще го направите ли?
— Да. — Фрау Исфординг се съвземаше от първоначалния стрес и, изглежда, приемаше, че Кабрило и Хъксли са дошли да й помогнат. — Но какво ще стане след това?
— Имате предвид, след като освободим съпруга ви? Не знам. Аз трябва само да го заведа в тайна квартира, а после… — Хуан сви рамене като войник, който си върши работата, — после всичко зависи от съпруга ви и от моя шеф. Сигурен съм, че ще изпратят хора да ви вземат и че двамата ще заминете например за Южна Франция или Коста дел Сол.
Тя му се усмихна тъжно, сякаш знаеше, че остатъкът от живота й няма да е толкова идиличен.
Сутринта Джулия тръгна към затвора малко след девет. Кабрило нервничеше, че трябва да чака, но винаги съществуваше риск Кара Исфординг да се уплаши и да се обади на полицията. Тя освободи прислужницата за деня и сега двамата седяха в трапезарията и пиеха студено кафе. Хуан продължи да играе ролята си на руски гангстер, затова разговаряха малко, и това го радваше. До отвличането на адвоката оставаха само три дни и той усещаше как минутите летят. Модификациите на камиона още не бяха довършени, въпреки че бяха изпипали всичко в колите под наем и бяха уточнили графика. Най-много се тревожеше за работата, която трябваше да свършат в събота и неделя на строежа. За щастие строителната компания не поставяше нощни пазачи, затова нямаше проблем. Довечера обаче трябваше да пренесат десет тона цимент, ако искаха да спазят крайния срок.
Поглеждаше часовника си толкова често, че в единадесет китката го заболя. Беше разговарял с Линкълн и бе разбрал, че са приключили с ремаркето в склада и сега товарят двадесет и пет килограмовите торби цимент.
Щом чу звука от отварянето на автоматичната врата на гаража, скочи от стола. И отиде да посрещне Джулия, която тъкмо слизаше от беемвето на семейство Исфординг.
— Е?
— Фасулска работа — усмихна се тя. — Той разбра само за пет секунди, че не съм жена му, а пазачите изобщо не се загледаха.
— Браво. Исфординг готов ли е?
— Повече от готов. Изгаря от нетърпение. Мисля, че наистина се е забъркал с ООП. Щом споменах, че искат да го убият, се съгласи на всичко.
— Разказа ли му целия план?
— Исфординг знае къде и кога ще го отвлечем. Ще каже на директора на затвора, че трябва да се срещне с адвоката си рано в понеделник сутринта. Така конвоят му ще е на строителния обект, преди работниците да дойдат.
— Съобщи ли някаква информация?
— За „Маус“ ли? Не. И аз не настоях. Когато обаче му казах, че ме пращат руснаците, ме попита дали работя за Антон Савич. Направих се на луда и отговорих положително. Исфординг, изглежда, остана доволен. Савич трябва да е главната му свръзка.
— Савич? — Хуан се опита да си спомни дали името му говори нещо. — Не съм го чувал. Ще се обадя на Мърфи и ще го помоля да го проучи. Готова ли си да пазиш истинската Кара Исфординг?
— Имам всичко необходимо — отвърна Джулия и потупа чантата на рамото си. Вътре беше инжекцията, която щеше да сложи на Кара, когато заспеше в неделя вечерта. Фрау Исфординг щеше да спи двадесет и четири часа, дълго след като Кабрило и Джулия се отправеха към „Орегон“.
16
Колкото и да го предупреждаваше доктор Хъксли, Макс Ханли не искаше да се откаже нито от лулата, нито от десертите. Беше решил, че на неговата възраст е заслужил правото да знае кое е най-доброто за него. Тлъстините на кръста бяха добавили само пет-шест килограма към общото му тегло и не можеше да пробяга една миля за време под десет минути, но пък работата му рядко изискваше да тича. Така че не му пукаше.
Холестеролът му беше нормален и Ханли не показваше симптоми на диабет, а кръвното му налягане беше по-скоро ниско.
В момента въртеше вилицата в остатъците от малиновия крем в чинията си и обираше последните няколко трохи от шоколадовия кейк. После облиза безупречно вилицата, сложи я в чинията, дръпна се от масата и доволно въздъхна.