Ако знаеше, че в момента Макс разчита на него, Еди Зенг щеше да каже на президента на Корпорацията да заложи парите си на Кабрило и екипа му в Швейцария.
По време на подготовката си в ЦРУ Еди беше преминал тежка и изтощителна програма за обучение на агенти как да издържат на затворничество и изтезания. Ръководеха я военни специалисти и се провеждаше в единия ъгъл на Форт Браг в Северна Каролина. Преди да замине за базата, инструкторът във Фермата му беше дал произволна кодова дума — мравояд. Задачата на Еди беше да я пази в тайна, а войниците трябваше да я изтръгнат от него.
Мъчиха го цял месец. Редовно го налагаха с маркучи, затваряха го в железен сандък на слънце часове наред без вода и често слагаха отрова в оскъдните му дажби храна, за да не яде. Опитаха се да пречупят волята му, като го държаха буден шест дни и крещяха всевъзможни обиди. Веднъж го хвърлиха гол в мравуняк, а една нощ изляха в гърлото му половин бутилка уиски и го разпитваха цял час, докато не изгуби съзнание. Премахнаха всички задръжки в разпитите, но Еди не издаде кодовата дума. Успя да запази малка част от съзнанието си съсредоточена върху факта, че каквото и да правят с него, това е само учение и няма да умре.
Сега обаче не хранеше подобни илюзии. Камионът се клатеше и тълпата нелегални емигранти се люшкаше, като едва не смазваше онези най-близо до задните врати.
— Мравояд — прошепна той.
Прекараният във Форт Браг месец изглеждаше като ваканция в сравнение с шестте дни в ръцете на змийските глави.
В задушния горещ камион бяха наблъскани стотина души. От два дни не им бяха давали храна и вода и единствената причина все още да се държат на крака беше, че няма къде да паднат. Вонята на пот и нечисти тела беше главозамайваща, лепкав пласт, който покриваше устата на Еди и изгаряше белите му дробове.
Така беше, откакто Ян Луо го предаде във Фузоу. Следващата брънка в нелегалния канал бяха членовете на триадата, китайския вариант на мафията. Направиха му снимка за фалшиви документи за пътуването и го заключиха в килия под една фабрика за цимент заедно с още шестдесет души. Нямаше баня и тоалетна. Стояха там два дни и всяка нощ пазачите слизаха да изберат по две по-привлекателни жени. След няколко часа ги връщаха окървавени и унизени.
Сутринта на третия ден пристигна група южноазиатци. Говореха със змийските глави на китайски със силен акцент и Еди не можа да разбере откъде са. Можеше да са индонезийци, малайци или дори филипинци. Той обаче беше сигурен, че присъствието им е отклонение от нормалните канали за изкарване на емигранти от Китай, и подозираше, че са свързани с пиратския пръстен.
Изведоха емигрантите от килията на групи по десет и ги наредиха пред азиатците, които ги накараха да се съблекат и ги подложиха на унизителен внимателен оглед. Еди имаше чувството, че е роб на търг. Провериха дали зъбите му са здрави, прегледаха и гениталиите му за венерическо заболяване. Всички трябваше да докажат, че могат да вдигнат два каменни блока, закачени на бамбуков прът. Азиатците избраха трима мъже от групата на Еди, включително него — най-едрите и силните. Останалите бяха върнати в килията.
От шестдесетте души в килията десет бяха натоварени на камиона. Всъщност буквално ги натъпкаха при другите вътре с големи дъски. Хората бяха толкова натясно, че едва си поемаха дъх.
Преди да затворят вратите, азиатците насочиха към тълпата маркуч. В трескавия си стремеж да утолят жаждата си неколцина се нараниха. Еди успя да изпие една глътка и тъй като се намираше близо до стената на камиона, близна още вода от горещия метал, но после вратата се тресна и емигрантите останаха в непрогледен мрак.
Най-трудното и потискащото беше тишината, докато пътуваха. Никой не извика, нито се оплака или поиска да бъде освободен. Всички бяха готови да се примирят с лишенията, стига това да означаваше, че ще се измъкнат от Китай. За тях шансът да са свободни заслужаваше всякакви жертви.
Еди имаше чувството, че пътуват от дни, но едва ли бяха повече от двадесет часа. Ако се съдеше по непрестанното клатене и друсане, се движеха по черни пътища. Като капак на отчаяното им положение на мнозина им стана лошо и към вече задушаващата воня се прибави и парливата миризма на повърнато.
След относително равен участък на пътя камионът спря. На Еди му се стори, че чува звук на реактивен самолет, но шумът беше приглушен и неясен. Може пък да беше гръмотевица. Стояха наблъскани и изпотени вътре още най-малко час. Накрая някой отключи задната врата.
Заслепи ги ярка бяла светлина. Очите на Еди се напълниха със сълзи, но болката си заслужаваше първия дъх свеж въздух от цял ден. Намираха се в огромен модерен склад, който съвсем не приличаше на занемарена пристанищна постройка, каквато си мислеше, че ще използват змийските глави. Ако не беше толкова измъчен, Еди щеше да забележи, че сводестият метален таван на сградата няма подпорни колони — улика за реалното му местонахождение.