— Не. Мислят, че извършителите са местни хора.
— Значи засега сме в безопасност?
— Ще им отнеме толкова време да съберат две и две, че ще трябва да плащат и лихва.
— Какво?
— Нищо. Шегичка. За швейцарските банкери. Лихва, не разбираш ли? Не е ли смешно?
— Остани си познавач на хубавата музика и остави хумора на професионалистите като Макс. На какво разстояние сте от Суматра?
— Все още на няколко дни. Защо?
— Рудолф Исфординг каза, че човекът, който контролира „Маус“, се казва Шиер Сингх. Имал склад за метални отпадъци, „Карамита“. Провери тези две неща. И се опитай да намериш друг плаващ сух док, „Соури“. Сингх притежава и него.
— „Соури“ ли?
— На френски означава „мишка“.
— Записах — отвърна Мърфи.
— Добре. Кажи на Макс, че искам да се откажете от преследването на „Маус“ и с най-добрата разумна скорост да се отправите към склада за метални отпадъци „Карамита“. — Най-добрата разумна скорост беше много по-малка от максималната на „Орегон“, но бързото придвижване през деня или без радарно затъмнение щеше да издаде една от най-важните тайни на кораба.
— Ще му предам.
— Ще се видим след ден и нещо. — Хуан прекъсна връзката и се обърна към Линкълн и другите, които чакаха заповеди. — Изглежда, полицията не знае какво се е случило, така че засега сме в безопасност. Всички ще напуснем Швейцария до шест часа. Нагласете експлозивите за двадесет нула нула. Исфординг и пазачите ще имат труден ден, но нищо няма да им стане, докато дойдат пожарникарите.
Предстоеше му дълъг път до Мюнхен, откъдето щеше да се качи на самолет и да напусне Европа. Надяваше се, че докато стигне дотам, адреналинът, все още прииждащ в тялото му, ще стихне, защото ръцете му трепереха и стомахът му се беше свил. Надяваше се също Марк да установи, че корабът близнак на „Маус“ действа като законен сух док и не е замесен в отвличания в открито море. Знаеше обаче, че вероятността за това е по-малка, отколкото Хали Казим да изнесе проповед в джамия в Мека.
18
Хуан Кабрило познаваше този тип хора. Мъжът зад бюрото срещу него беше облечен бедно и не държеше на външния си вид, освен колкото да спазва догмите на религията си. Тюрбанът беше увит стегнато около главата му, но платът беше протрит и изцапан с петна от пот. Ризата му беше от евтин памук и тъмните кръгове под мишниците му изглеждаха постоянни. По брадата и мустаците му бяха полепнали остатъци от храна.
Кабинетът също беше обзаведен така, че да представя определен облик. Бюрото беше покрито с листове, шкафовете бяха претъпкани до пръсване. Мебелите бяха евтини, некачествени и неудобни, а плакатите на стените бяха по-подходящи за някоя индонезийска туристическа агенция. Компютърът зад бюрото беше толкова стар, че заслужаваше място в музей за древни технологии.
Жената, която покани Хуан в кабинета, вероятно беше единственото автентично нещо в цялата обстановка. Беше възрастна индонезийка, болезнено слаба и уморена. Дрехите й бяха евтини като шефа й, но Кабрило подозираше, че това е защото й плаща оскъдна заплата, а не защото самата тя се преструва, че управлява борещ се за оцеляване бизнес.
След като прочете пълното досие, съставено от Марк Мърфи преди срещата, Кабрило знаеше за Шиер Сингх и семейството му повече, отколкото беше очаквал. Богатството му се изчисляваше на почти половин милиард долара. Главата на фамилията живееше в имение с площ петстотин акра и достатъчно голяма къща, за да побере единадесетте му деца и семействата им под един покрив. Сингх имаше доверие на зетьовете си само донякъде. Бизнесът, за който отговаряха те, изглеждаше законен. Незаконните операции се ръководеха от синовете му. Абхай Сингх, най-големият, беше представителят на склада за метални отпадъци „Карамита“.
Абхай имаше офис в западнал квартал на Джакарта, близо до доковете, за да чува корабните сирени, но в същото време достатъчно отдалечен, ако някой реши да го открие.
Уреждането на срещата с Абхай Сингх беше лесно. Кабрило се свърза с компанията, докато пътуваше от Мюнхен за Джакарта, представи се за капитан на кораб, който иска да продаде за отпадъци, и поиска да знае колко ще платят „Карамита“.
Не беше облечен много по-добре от търговеца на стари кораби. Не се беше бръснал от деня, преди да отвлекат Рудолф Исфординг, и си беше сложил мазна черна перука под капитанската шапка. Дочените му панталони изобщо не бяха виждали ютия, а копчетата на ръкавите на сакото, опъващо се на огромния му корем, липсваха. Ако богаташите Сингх държаха да се представят за едва изкарващи прехраната си бедняци, Кабрило можеше със същата лекота да играе ролята на морски капитан без късмет.