Сутринта на шестия ден, когато извеждаха работните екипи, в студа преди разсъмване, видяха в залива огромен кораб. Беше плаващ док и отначало Еди го помисли за „Маус“. Дори от разстояние смрадта, разнасяща се от черната грамада, беше непоносима.
Пазачът го сръга с палката в бъбреците да тръгва. Еди осъзна, че това е робски кораб, натоварен с работници, които да заместят починалите и изнемощелите, които вече не можеха да се вдигнат от леглата, колкото и да ги биеха. Запита се колко стотици или хиляди вече са загинали само за да бъдат заменени с постоянен поток от изпълнени с надежда емигранти, които вярваха, че са купили шанса си да бъдат свободни.
— Така ме доведоха тук — отбеляза Танг, единият му съквартирант, докато се влачеха нагоре по хлъзгавия склон. Той беше тук от четири месеца. Тялото му беше мършаво и Еди ясно виждаше гръдната му кост и ребрата през скъсаната риза. Беше двадесет и седем годишен, но изглеждаше на шестдесет. — Натовариха ни на един стар кораб, който после влезе в друг, още по-голям, като този. Ако изобщо можеш да си го представиш, пътуването беше по-лошо от работата, която ни принуждават да вършим.
Когато напълниха кофите и се повлякоха надолу към коритата, от търбуха на сухия док вече бавно излизаше покрит с ръжда кораб. Работници изхвърляха големи вързопи от палубата му.
— Трупове — каза Танг. — Това ме принудиха да правя. Трябваше да изхвърлим труповете на онези, които не оцеляха от пътуването.
— Колко бяха?
— Стотина, може би и повече. Изхвърлих телата на двама мои братовчеди и на най-добрия си приятел.
Танг не забави крачка, но Еди разбра, че силите го напускат.
— И сега ще изтеглят кораба на брега и ще го използват за настаняване на още работници, така ли?
— Първо ще натрупат камъни около него и ще го скрият под мрежи, за да не се вижда от въздуха.
— А от морето? Мината е обърната към водата.
Танг поклати глава.
— Освен двата риболовни кораба не съм виждал други, откакто съм пристигнал. Мисля, че сме твърде далеч от корабните пътища.
Тъкмо стигнаха до коритата и Еди изведнъж падна по гръб, сякаш дръпнаха килим под краката му. Стъписан, той се огледа и видя, че стотици други работници също са паднали. И тогава усети, че земята се тресе.
Трусът утихна, но плътният тътен продължи да отеква като далечен гръм.
Зенг стана и заизбърсва калта от дрипавите си дрехи. Вниманието на всички беше насочено към най-високия планински връх. От него изригваше пара и черна пепел и скоро щеше да закрие слънцето.
Вратата на фабриката се отвори и отвътре изскочи мъж, слагаше си противогаз, докато бягаше. Беше първият бял, когото Еди виждаше в мината.
— Това я Ян Паулус — прошепна Танг. — Шефът.
Ян Паулус беше едър и як, с широки рамене, загоряло от слънцето лице и големи като наковални ръце. Спря на няколко крачки от Еди и Танг и се втренчи в изригващия високо над залива вулкан. После извади сателитен телефон от калъф, закачен на колана му, издърпа антената, изчака, за да се увери, че има сигнал, и набра някакъв номер.
— Антон, обажда се Паулус — каза на английски и се заслуша. — Не съм изненадан, че си го усетил в Петропавловск. Адски ни разтърси. Беше най-силното досега, но не затова те търся. Вулканът над обекта се активизира. Последва кратко мълчание. — Защото десетина пъти говорихме за тази вероятност и виждам проклет огромен облак и пара, затова знам. Ако вулканът наистина изригне, свършено е с нас.
Сякаш за да наблегне на думите му, земята отново се разтресе от лек вторичен трус.
— И този ли усети, Савич? — иронично попита Паулус и пак се заслуша за миг. — Уверенията ти не означават нищо. Моят задник се пържи, докато ти си киснеш в хотелска сауна на триста километра оттук. — Огледа се и отново се заслуша.
Еди побърза да изсипе кофата си в коритото, въпреки че в нея не беше останало почти нищо. Надяваше се, че шефът на мината не е забелязал, че подслушва.
— Да, „Соури“ току-що пристигна. Разтоварват най-новата група китайци в поредното ръждясало корито на Шиер Сингх. Щом приключат, ще натоваря първата пратка, както се уговорихме миналата седмица.
И намръщено погледна Еди. Той нямаше друг избор, освен да тръгне, но продължи да слуша, доколкото можеше.
— Току-що завършихме поредното извличане с живак, така че моментът е подходящ да помислим поне да преместим преработващия завод по-нататък по брега, докато не разберем какво ще стане с вулкана. Ти имаш достатъчно влияние да попречиш на твоите руснаци да не изпращат учени тук да го наблюдават, но не можеш да предотвратиш изригването, нали така. Защо не се качиш на хеликоптера и не дойдеш да видиш? А през това време аз ще кроя планове как да се измъкна оттук. — Паулус повиши тон, сякаш връзката бе отслабнала. — Какво? На кого му пука за тях? Можем да евакуираме пазачите със „Соури“. Сингх ще ни осигури още кораби, а всяка година един милион китайци искат да напуснат страната си. Можем да заменим повечето от тях… Какво от това, че ще загубим един-два месеца? Вече имаме достатъчно суровина за секачите на монети… Добре, като се видим, ще се разберем.