Танг вече се беше отдалечил и се катереше по хълма с отпуснатата походка на стадно животно. Еди не си направи труда да го настигне. Гледаше уголемяващия се облак пепел в небето и мислеше за онова, което беше чул. Паулус искаше да евакуира хората си, но явно му трябваше разрешение от човек на име Антон, който имаше такова голямо влияние, че можеше да попречи на руските вулканолози да посетят района. Беше казал, че моментът е подходящ. Сухият док беше тук, мощните влекачи бяха готови да потеглят, изглежда, беше натрупан голям запас от злато, определен да бъде насечен на монети. Рудопреработвателният завод, безспорно най-важното и скъпо оборудване, можеше да бъде преместен на безопасно място. Използваните за спални помещения изтеглени на брега кораби струваха само цената си в отпадъци, а тези хора имаха връзка да се сдобият с още. Оставаха само работниците, но както беше казал Паулус, всяка година един милион китайци нелегално напускаха страната и замяната на робския труд не беше проблем.
Еди разбра извратената им логика. Единственото ценно нещо, което щяха да изгубят, беше времето.
Последва още един трус. Еди знаеше, че има реална опасност вулканът да изригне, и си представи катастрофална експлозия като онази, изравнила със земята неколкостотин квадратни мили около връх Сейнт Хелън в Съединените щати. Нямаше начин някой да избяга от такъв взрив. През последните няколко дни Зенг се беше примирил, че ще трябва да работи седмици или дори месеци, докато Хуан го намери, и не се съмняваше, че все някога ще го спасят. Корпорацията не изоставяше хората си.
Но също като Паулус и Савич, единственото, с което Еди Зенг вече не разполагаше, беше времето.
20
Мисълта се появи в съзнанието на Кабрило неочаквано. „От всички машинни отделения във всички кораби по света тя трябваше да влезе точно в това, където съм аз“.
Невидимият стрелец отмести оръжието от тила му и в същия миг Хуан угаси компютъра и фенерчето си и прошепна:
— Носиш ли прибор за нощно виждане?
— Да.
— Води тогава. — Кабрило хвана ръката й. Беше тънка и изящна, усети го дори през кожената ръкавица.
Светлините на фенерчетата на приближаващите се мъже му позволяваха да вижда достатъчно, за да не си удари главата в гората от тръби, но не можеше да определи дали вървят в правилната посока. Трябваше да се довери на човека, който преди минута беше опрял пистолет в главата му.
Беше на кораба от четиридесет минути, така че присъствието му едва ли беше забелязано. Което означаваше, че тъкмо спътничката му е привлякла пазачите. Разумното беше да скочи през борда и да заплува към „Орегон“. Така обаче много въпроси щяха да останат без отговор. В момента и двамата бяха в еднакво положение.
Стигнаха до люк, водещ към помещението с контролните уреди. Щом прекрачиха прага и завиха по коридора, Кабрило престана да чува преследвачите.
— Е, коя си ти? — попита тихо той, докато безшумно вървяха към носа. — От МИ–6? Или от Кралския военноморски флот?
— Не — отвърна Виктория Болинджър. — Аз съм детектив на „Лойдс“, отдел „Измами“.
Ако „Лойдс“ понасяха загуби в застраховането заради пиратите в Японско море, беше логично да изпратят човек да разследва и това обясняваше присъствието й на злочестия „Авалон“. По всяка вероятност там бе имало цял екип, който да отблъсква пиратите и да намери отговора на въпроса кой организира атаките. За съжаление бяха подценили изобретателността на пиратите и в резултат единственият оцелял беше Тори.
— Ами ти? — попита тя. — Ще продължаваш ли да твърдиш, че си капитан на товарен кораб с уред за откриване на риба, няколко акваланга и способността да бъдеш на точното място в подходящия момент?
— Ще говорим за това, след като се измъкнем оттук. — Тонът на Кабрило беше рязък. Не беше доволен от присъствието й, нито от значението на онова, което беше открил, преди тя да се появи. По-късно щеше да има време за обвинения. Първо трябваше да се доберат до „Орегон“.
Той рискува и включи фенерчето, но намали силата на лъча до светлината на гаснеща свещ. Тори свали прибора за нощно виждане от главата си и го сложи в чантата на рамото си, после прибра черните си коси под плетената си шапка. Хуан я погледна в очите — спокойни и решителни, без следа от страх. Нямаше представа каква подготовка е получила, но начинът, по който се беше справила с изпитанието си на потопения „Авалон“, и спокойствието й в момента говореха, че е готова на всичко.