Фолкман пристигаше в кабинета си на Банхофщрасе в Цюрих в шест часа всяка сутрин и излизаше в осем всяка вечер. С нежелание нарушаваше установената практика в неделя и в празниците, когато работеше в дома си най-малко дванадесет часа на ден. Не пиеше и не пушеше и вероятността да влезе в казино беше колкото мюсюлманин да стане свинар. Беше шестдесетгодишен и имаше шкембенце и прошарени коси. Кожата му беше в същия сивкав оттенък като косата, а очите му зад очилата имаха мътния цвят на помия. Фолкман дори се беше пристрастил към сивите костюми и въпреки че бяха бели, ризите му неизбежно изглеждаха сивкави.
Служителите му не го бяха виждали да се усмихва, още по-малко да се смее. Единствено някой силен финансов катаклизъм можеше да предизвика леко потрепване на ъгълчетата на устата му.
Около него се бяха наредили също така сериозни и неотстъпчиви мъже, не по-малко отдадени на парите. Те бяха президенти на банки и решенията им оказваха въздействие върху милиарди долари и живота на милиони хора. Днес се бяха събрали, защото основите на световната икономика бяха на път да рухнат.
На масата пред Бернхард Фолкман имаше малък правоъгълен предмет, покрит с обикновен черен плат. Мъжете се настаниха около масата. Прислужниците наляха минерална вода в чашите им и се оттеглиха. Фолкман протегна ръка и дръпна плата.
Банкерите и гостите им бяха от малцината хора в света, които не биха реагирали видимо на предмета на масата, но Фолкман видя, че дори тези опитни професионалисти не могат да прикрият чувствата си. Неколцина затаиха дъх, а един замислено потърка брадичката си. Трети отвори широко очи за миг и после смутено се огледа, сякаш се беше издал на покер. Останалите шест милиарда души на планетата биха ахнали от почуда и биха се втурнали да докоснат предмета, а съзнанието им би се изпълнило с най-различни вероятности.
Трапецовидното блокче тежеше тринадесет килограма и половина и беше известно като „Лондонската стока“. Шлифованите му ръбове излъчваха топъл масленожълт блясък. Пречистен до 99,9%, слитъкът от чисто злато струваше приблизително сто и шестдесет хиляди долара.
— Господа, възникна криза — започна Фолкман на безупречен английски. Говореше енергично и произнасяше отчетливо всяка дума, за да няма объркване или недоразумение. — Както всички знаете, златото в света ще свърши много скоро. Всъщност търсенето далеч превишава доставките поради една елементарна причина. Някои от вас станаха алчни. Преди повече от десетилетие мнозина от вас се обърнаха към централните банки в страните си с предложение, което тогава изглеждаше доходно за всички заинтересовани страни. Вие, като банкери, поискахте да вземете назаем златото, държано в резерв, с обещанието да го върнете с една четвърт процент лихва. Златото, което се пазеше в трезорите на Ню Йорк, Париж, Лондон и на други места, нямаше стойност, щом не беше в обръщение. С изплащането на четвърт процент вие щяхте да направите така, че златото да работи за централните банки като никога дотогава. Ако бяхте спрели дотам, сега нямаше да сме изправени пред криза. Вие обаче се отметнахте и продадохте златото на свободния пазар или използвахте стойността на наличността си като средство и допълнителна гаранция за други търговски спекулации. По същество вие заложихте или продадохте стока, която имахте правото само да вземете назаем. Централните банки мълчаливо одобриха това действие, но си запазиха правото да си поискат златото, когато решат. Ако планът беше осъществен само в една държава или в по-малък мащаб, на пазара щяха да останат достатъчно запаси от злато, за да покрият такава претенция. Вашата алчност обаче надделя. Така както стоят нещата днес, дванадесет хиляди тона злато, оценени на един билион евро, се намират в счетоводните книги на централните банки, но всъщност са на пръстите и шиите на жените по света. С една дума, господа, златото не може да бъде изплатено. Няколко централни банки съзнават какво е положението и продължават да приемат своя четвърт процент върху стойността на златото, но други искат златото да бъде върнато. Преди две години френската национална банка обяви, че ще продаде част от резервите си. Събрахме се да финансираме покупката на достатъчно злато, което да попълни хазната им. Както си спомняте, цената на златото се повиши на петдесет евро само за няколко седмици, когато търговците разбраха, че покупката се осъществява. Французите им продадоха златото си и цената отново се стабилизира. Усилията ни да покрием това задължение ни струваха един милиард евро. Казахме на акционерите, че това е еднократен разход, но истината е, че ще бъдем изправени пред такива разходи винаги когато някоя централна банка поиска авоарите си.
— Берн, не се нуждаем от урок по история — раздразнено каза един нюйоркски банкер. — Ако се огледате, ще видите, че някои познати лица липсват, защото бяха изритани от директорските бордове.
— Изритването от директорските бордове, както се изразихте, господин Хершел, в момента е последната ни грижа. — Фолкман погледна смразяващо американеца, за да му затвори устата. — Банковото дело е бизнес на доверие — продължи той. — Работникът осребрява чека за заплатата си, похарчва колкото пари му трябват, за да оцелее, и има доверие на банката, че ще пази останалите. Какво ще се случи след това е извън разбирането и нивото на интереса му. Той си е свършил работата, превърнал е труда си в капитал и вярва, че и ние ще си свършим работата и ще увеличим капитала му до максимум. Ние даваме назаем парите му на предприемачи, които създават нови видове бизнес, за да наемат повече работници и да превърнат още труд в още капитал в система, която работи добре от векове. Какво става обаче, ако изменим на доверието? И в миналото е имало банкови скандали, но сега сме изправени пред криза на доверието в безпрецедентни измерения. Запасът от капитали, използван от правителствата, за да уверят народите си в силата на държавата, златният им резерв, е разпродаден срещу бележки за дълг, които вече не може да бъдат изплатени. Не сме в състояние да изпълним обещанието си към централните банки. Дори ако имахме пари да купим златото и да го върнем на централните банки, на света няма достатъчно злато, за да покрием дължимото.
— Производството може да се увеличи и да ни даде време да отговорим на изискванията — обади се англичанин с костюм от „Савил Роу“.
— Не може. — Отговорът беше кратък и категоричен. Обадилият се също говореше с британски акцент, но с колониално произношение.
— Господин Брус, бихте ли обяснили?
Брус стана. За разлика от другите, той имаше загоряла от слънцето и загрубяла кожа и сините му очи бяха постоянно присвити. Ръцете му бяха големи, с подути кокалчета. Този човек се беше трудил, за да спечели богатството си, и беше положил усилия, каквито банкерите не можеха да разберат.
— Избран съм да представлявам южноафриканските минни концерни — започна Брус. — Господин Фолкман ми каза какво ще обсъждаме, затова разговарях с моите хора, за да ви съобщя точна информация. Миналата година Южна Африка произведе около три хиляди и четиристотин тона злато на цена близо двеста и осемдесет долара за унция. Тази година предвиждаме същия брой тонове, но на цена триста и осемдесет долара за унция. Трудът поскъпна след края на апартейда заради силата на профсъюзите и сме подложени на голям натиск да подпишем нови, още по-неизгодни за нас договори.
— Не отстъпвайте — намеси се президентът на най-голямата холандска банка.
Брус го стрелна с поглед.
— Миньорството в твърда скала не е работа на конвейерна лента. Изискват се години практика, за да станеш специалист. Една стачка в момента би парализирала дейността ни и профсъюзите го знаят. Те предвиждат, че златото ще се търгува по петстотин долара за унция, и знаят, че мините няма да загубят пари.