— Мисля, че един ден ще е по-безопасно — възрази Хуан. Знаеше, че думите на Ким са проверка на знанията му за ракетите. Зареждането на течното гориво три дни преди изстрелването щеше да причини разлагането на тънките алуминиеви резервоари на ракетата и по всяка вероятност да взриви „Звездата на Азия“.
— О, три дни ли казах? Простете. Повече от един ден би било наистина опасно. — В извинението на Ким нямаше нито топлота, нито сърдечност.
Дълбоко в себе си Кабрило се надяваше, че генералът ще е на борда, когато ракетите експлодират. Макс Ханли го повика да види нещо в електронния мозък на „Нодонг“. Хали Казим застана до другото му рамо. Няколко минути тримата мълчаливо гледаха плетеницата от жици. И както очакваха, чуха, че Ким нетърпеливо пристъпва от крак на крак.
— Нещо не е наред ли? — измърмори накрая.
— Не, всичко е точно — отвърна Хуан, без да се обръща.
Продължиха да се преструват още няколко минути. От време на време Макс се консултираше за някой детайл с чертежите, но с изключение на това и тримата стояха неподвижно като статуи.
— Необходима ли е такава щателна проверка, полковник Хурани? — със зле прикрито безразличие попита Ким.
Кабрило прокара пръст по фалшивите си мустаци, за да се увери, че са на мястото си, и се обърна.
— Съжалявам, генерале. Господин Мухамад и професор Хамиди са много взискателни, но след като се уверят, че първата ракета е в изправност, ще действат по-бързо с останалите.
Ким си погледна часовника.
— Ще се възползвам от възможността и ще прегледам някои документи в капитанската каюта. Намерете ме, когато приключите с инспекцията. Тези хора ще останат с вас в случай, че се нуждаете от нещо.
Хуан сдържа усмивката си.
— Както желаете, генерал Ким.
След десетина минути тримата членове на Корпорацията се приближиха до втората ракета. Двамата агенти бяха седнали на стъпалата за трюма. Единият пушеше цигара след цигара, а другият наблюдаваше арабите, без да мига. И двамата държаха саката си разкопчани, за да могат да извадят оръжията си по-бързо. Ким може и да се беше отегчил от процедурата, но двамата тайни агенти бяха нащрек.
За срещата с Еди Зенг нямаше определен час. Ако всичко вървеше според плана, той щеше да е докарал подводницата до кърмата на „Звездата“, за да може сложният пасивен сонар да засече звука, когато те тримата скочат във водата. Хуан смяташе, че ограничението във времето се дължи на желанието му да отдалечи „Орегон“ колкото е възможно повече в международни води преди разсъмване.
Дотогава оставаха три часа. Хуан пресметна времето, необходимо да влязат в миниподводницата и да избягат от залива Янгхунг. И да стигнат до „Орегон“. Оттам вече всичко щеше да зависи от магнитохидродинамичните двигатели на кораба, на които Кабрило имаше пълно доверие. Технологията на използване на свободни електрони, извлечени от морската вода, за задвижване на плавателния съд, все още беше в експериментален етап, но през двете години, откакто приемаха поръчки, сложната система на криоохладени магнити, зареждащи с тяга помпите на четирите пулсиращи водни двигателя, не го беше разочаровала.
Време беше. Стомахът на Хуан леко го присви, но не точно от страх, а от напрежение, породено от стария му враг Закона на Мърфи. Беше се превърнал почти в религия за него. Кабрило беше превъзходен тактик и стратег, както и майстор на планирането, но също така умееше да разпознава и капризите на шанса — пречка, която не можеше напълно да преодолее. Дотук операцията беше минала без засечка, но това само увеличаваше вероятността, че нещо може да се обърка.
Хуан не се съмняваше, че могат да продължат с измамата, докато корабът стигне до Сомалия, откъдето лесно щяха да избягат. Това обаче би означавало провал, другия му стар неприятел, който мразеше повече и от прочутите предписания на Мърфи. От друга страна, знаеше, че щом са поели опасната отговорност, връщане няма. Ако зарът паднеше лошо, с Макс и Хари бяха обречени. Ако обаче късметът им се усмихнеше, след няколко часа в сметката на Корпорацията на Каймановите острови щяха да се появят десет милиона долара от черната каса на Чичо Сам.
Хуан почука по часовника си, каквато беше уговорката им, и изведнъж безпокойството му се изпари. Той започна да действа на автопилот: разчиташе най-вече на уменията, придобити в Корпуса на офицерите от запаса, затвърдени в тренировъчната база на ЦРУ във Вирджиния и усъвършенствани по време на петнадесет години оперативна работа.
Хали леко се премести, за да попречи на агентите да видят как Ханли и Макс щракват няколко тайни ключалки на куфарчето. Кабрило се обърна, видя, че пристрастеният към никотина пазач го гледа, направи универсалния знак, че иска цигара, и тръгна към него. Севернокореецът извади от сакото си почти празен пакет.
Скрит от погледите на агентите, Макс Ханли извади бомбата от двойното дъно на куфарчето. Взривното устройство беше по-малко от кутийка за компактен диск, чудо на миниатюризацията, заредено с детониращата сила на противопехотна мина.
Когато до стълбището останаха пет крачки, пушачът стана и слезе на пода. Кабрило погледна другия, който седеше до партньора си. По дяволите Законите на Мърфи. Взе си цигара и се наведе към пазача, за да му я запали с безценната си запалка „Зипо“.
Дръпна, задържа за секунда пушека в устата си и се закашля, сякаш тютюнът беше по-силен, отколкото бе очаквал. Агентът се ухили и се обърна към партньора си, явно да подхвърли някоя остроумна забележка.
И не видя, че пристъпът на кашлица е позволил на Кабрило да превие тяло като натегната пружина.
Хуан вложи в удара всеки грам сила на тялото си с ръст метър осемдесет и два. Юмрукът му се заби в челюстта на пазача и го простря на пода, сякаш го застреля. Кабрило се надяваше, че рефлексите на втория пазач ще са лоши, че севернокореецът ще разбере какво става най-малко след две секунди.
Но той вече беше на най-горното стъпало на стълбището и посягаше да извади пистолета си. Хуан се хвърли към него и протегна ръце към краката му. Дулото на автоматичното оръжие се показа от кобура в мига, когато Кабрило го хвана за глезените. Падна тежко на стоманените стъпала и сряза брадичката си на някакъв ръб, но все пак успя да повали корееца. Пистолетът изтрака на горната площадка.
Кабрило се надигна. От брадичката му течеше кръв. Пазачът пълзеше към пистолета, а дори един-единствен изстрел щеше да предупреди Ким и корабът щеше да се напълни с армия охранители. Макс Ханли вече беше изтичал до ракетата, предназначена да взриви свещения град Мека. Трябваше да постави бомбата близо до бойната глава, за да предизвика контролирана детонация. Хали Казим извади кама, скрита в подвързията на Корана, и затича към стълбите. Знаеше, че схватката ще свърши, преди да стигне до шефа си, но въпреки това трябваше да опита.
Кабрило пробва да забие лакът в слабините на корееца, докато той се дърпаше нагоре по стъпалата, но гъвкавият пазач се изви и той не го уцели. Дясната му ръка се вцепени от лакътя надолу, когато я удари в пода. Хуан изруга и успя да сграбчи дясната китка на пазача точно преди пръстите му да стиснат пистолета. Макар че беше по-висок и по-силен, беше в неудобно положение. Кореецът пак посягаше към оръжието.
Хали вече беше на десетина крачки от стъпалата. Кореецът се хвърли към пистолета. Хуан успя да го удари в слепоочието и за миг го зашемети. Пазачът разтърси глава, ритна го в десния крак и го запрати към перилата. На фона на учестеното дишане на биещите се изпука счупена кост. Кореецът беше сигурен, че сириецът е довършен, и отново посегна към оръжието. Хуан обаче беше нащрек и щом пазачът сграбчи дулото на пистолета, хвана китката му и блъсна ръката му в пода. На третия удар оръжието изхвърча от пръстите му и изтропа надолу по стъпалата. Хали го грабна и удари корееца по главата с дръжката. Очите на агента се подбелиха и той изгуби съзнание.