— Как си, шефе? — попита Казим и помогна на Кабрило да стане.
Макс изкачи стъпалата със скоростта на човек на половината на годините му.
— После ще питаш. Бомбата тиктака. Имаме петнадесет минути.
Тримата познаваха всички видове кораби и без да сгрешат, побягнаха към главната палуба. Спряха само за миг да се уверят, че там няма пазачи. След миг видяха разрушителя в средата на залива. Монтираните на кулите му стомилиметрови оръдия бяха насочени към пристанището. Тримата се втурнаха към перилата и се хвърлиха в морето.
Водата беше студена и имаше вкуса на супа от керосин. Макс се изплю и изхлузи робата през главата си. Отдолу беше по бански и тесен термоелек. Хуан събу ботушите си, но остави униформата. Беше израснал край прибоя на Южна Калифорния и се чувстваше удобно както във водата, така и на сушата. Хали, най-младият от щурмовия екип, съблече сакото си и изрита туристическите си обувки — те веднага потънаха в черната вода. Безшумно заплуваха към витлото на кораба и се гмурнаха под извития корпус, за да не ги забележат отгоре.
Скоростта и безшумното им придвижване бяха добре пресметнати. Еди можеше да задържи десетметровата „Дискавъри 1000“ под водата, но влизането отнемаше много време дори при най-благоприятните обстоятелства. Така че Кабрило беше наредил Еди да изплува. Щяха да са на открито за не повече от тридесет секунди и въртящото се витло на „Звездата на Азия“ щеше и да ги прикрие, и да заглуши издайническите звуци.
Чакаха само минута. После изпод кърмата на „Звездата на Азия“ изригнаха мехури. Тримата заплуваха още преди плоският нос на миниподводницата да започне да пори вълните. Хали стигна до нея пръв. Люкът изсвистя и се отвори и Хали се хвърли в тъмната вътрешност на подводницата, Макс и Хуан го последваха и затвориха люка. Действаха пипнешком, тъй като единствената светлина в „Дискавъри“ идваше от слабия блясък на електрониката в кабината отпред.
Кабрило натисна един бутон на напречната преграда и включи две червени лампи. Подводницата не беше направена да се потапя на по-дълбоко от трийсет метра и можеше да работи само двадесет и четири часа, без да презарежда и да сменя филтрите за въглероден двуокис. За тази акция седалките за осем души бяха махнати, за да се направи място за акумулаторите и разните други уреди, свързани с увити като змийско гнездо проводници. Щайги с филтри и провизии за Еди Зенг бяха натрупани на всяко свободно пространство. Сред хаоса от празни кутии от храна се извисяваше химическата тоалетна. Въздухът беше натежал от влага и миришеше неприятно.
Еди беше сам в подводницата, откакто го бяха спуснали от „Орегон“ преди петнадесет дни. Пристанището гъмжеше от подводни подслушвателни станции и редовно се проверяваше за активни сонари, затова той беше потопил „Дискавъри“ по време на един отлив и я беше оставил на дрейф с прилива, като включваше електрическите мотори под прикритието на някой влизащ кораб или патрулен катер. Нямаше друг начин да вкара подводницата във военноморската база, без да го забележат.
В екипажа на „Орегон“ имаше и други подводничари, но като директор на „Брегови операции“, Еди не им позволи да поемат риска. Той също беше ветеран от ЦРУ, макар че Хуан не го познаваше, докато служеха там. Хуан беше прекарал по-голямата част от кариерата си в Близкия изток, а Еди беше прикрепен към американското посолство в Пекин и ръководеше няколко успешни шпионски мрежи. Промените след терористичните атентати на 11 септември 2001 година го прехвърлиха на бюро в САЩ. Зенг все още жадуваше за „зъбите на занаята“, както ги наричаше, така че се присъедини към Корпорацията и бързо се утвърди като незаменим член.
Кабрило се промъкна над акумулаторите и се плъзна на мястото на помощник-лоцмана вдясно от Еди. Черната коса на Еди беше провиснала, защото отдавна не беше мита, и слабото му лице беше брадясало. Емоционалното и физическото напрежение през изминалите две седмици беше замъглило обикновено ясните му очи.
— Здравей, шефе — ухили се той. Нищо не можеше да отслаби чара и сговорчивостта му. — Добре дошъл на борда.
— Благодаря — отвърна Хуан. Подводницата вече се беше спуснала на десет метра. — Часовникът тиктака, така че дай да се измъкваме от пристанището и увеличи скоростта. Имаме четиринадесет минути.
Моторите на „Дискавъри“ засилиха оборотите и витлото разпени водата. Не можеха да направят нищо с шума. Просто трябваше да се отдалечат колкото е възможно повече от „Звездата на Азия“.
Кабрило наблюдаваше сонара. Само минута, след като започнаха да се отдалечават от обречения кораб, уредът засече обект.
— Мърфи надига грозната си глава.
— Какво видя? — Ханли се наведе над рамото му.
Компютърът анализира акустичния сигнал и Кабрило прочете мрачните факти.
— Патрулен катер клас „Синпо“. Дванадесет души екипаж. Въоръжени с две 37-милиметрови картечници и установки за дълбочинни бомби. Максималната скорост е четиридесет възела и вече достига двадесет и идва към нас.
— Това е рутинна обиколка — каза Еди. — Правят го, откакто влязох в пристанището. На всеки два часа патрулен катер обикаля доковете. Мисля, че търсят моряци, които се опитват да напуснат кораба.
— Ако поддържат този курс, ще минат точно над нас.
— Тези катери имат ли сонар? — попита Макс.
Кабрило отново провери в компютъра.
— Не пише.
— Какво да направя? — Гласът на Еди бе спокоен и професионален. — Да продължа да бягам или да се спусна на дъното и да ги оставя да минат?
Хуан си погледна часовника. Бяха изминали малко повече от четвърт миля. Намираха се твърде близо.
— Продължавай. Ако ни чуят или видят дирята ни, ще трябва да намалят и да обърнат, за да се опитат да ни намерят. Нуждаем се само от пет минути.
След миг четиримата в подводницата чуха боботене: катерът пореше вълните. Звукът гневно се усили, катерът се приближаваше. Мина над тях и се отдалечи. Те чакаха, затаили дъх, сякаш безкрайно. Кабрило не откъсваше очи от екрана на сонара.
— Обръщат — отбеляза след секунда. — Връщат се да погледнат още веднъж. Хали, провери дали предават нещо по радиостанцията.
Казим оглавяваше комуникационното отделение на „Орегон“ и боравеше с радиопредавателите умело като пианист.
Комуникационният център на „Орегон“ беше модерен и сканираше и записваше хиляда честоти в секунда. Имаше и езикова програма, която превеждаше така, че операторът да може да поддържа разговор почти в реално време и да заблуди повечето слушатели. Електрониката на „Дискавъри“ обаче беше недостатъчна и щяха да извадят късмет, ако засекат някоя емисия, а тъй като не знаеха корейски, нямаше да разберат дали патрулният катер иска разрешение да хвърли дълбочинни бомби, или коментира времето.
— Не стигам доникъде — обади се Казим след минута.
Севернокорейският патрулен катер отново мина над подводницата. След малко чуха, че се връща пак.
— Движат се редом с нас — каза Еди.
Мощният сонар засече два плисъка, твърде тихи, за да са дълбочинни бомби. Хуан веднага разбра какво ще се случи.
— Дръжте се!
Гранатите бяха имитация на съветските РГД–5 и въпреки че съдържаха само стотина грама силен експлозив, водата усилваше взривната им мощ. Избухнаха почти едновременно на няколко метра зад „Дискавъри“. Подводницата се разтресе и подскочи и Хали Казим падна върху наредените акумулатори. Мътното дъно изведнъж се появи пред големия полиакрилен екран и Еди се помъчи да издигне носа. Ушите им кънтяха и никой не чу кога пуснаха във водата вторите две гранати. Те избухнаха над подводницата и я блъснаха в тинята точно когато Еди успя да я уравновеси. Около „Дискавъри“ се вдигнаха талази утайка и намалиха видимостта до нула. От скъсаните кабели се пръснаха искри и ги заслепиха.
Еди бързо намали тягата, за да даде възможност на Макс да оправи връзката. Инженерът стисна миниатюрно фенерче между зъбите си и почна работа веднага, но явно не можеше да отстрани повредата бързо. През илюминаторите се видяха проблясъци на електричество, зловещо сияние от дълбините.