— Засякоха ни — каза Хали. — И сега предават нещо. Съобщението е кратко, но мисля, че играта свърши.
— Какво става, Макс? — попита Кабрило спокойно, сякаш се интересуваше кога ще е готово кафето.
— Само секунда.
— Чува ли се нещо от брега, Хали?
— Не. Тъпите военни сигурно се чудят дали да докладват нагоре по веригата.
— Готово — извика Макс. — Еди, включвай.
Зенг натисна един бутон и екраните светнаха.
— Добре, Еди, аварийно положение. Изкарай ни на повърхността.
— Патрулният катер е точно над нас, шефе.
Кабрило се ухили гадно.
— Отиде ни застраховката — измърмори Зенг и изхвърли баласт от резервоарите със сгъстен въздух на „Дискавъри“.
Малката подводница сякаш се изстреля от дъното. Еди наблюдаваше измервателните уреди за дълбочината и броеше. Когато докладва, че над „Дискавъри“ остават само два метра вода, четиримата инстинктивно се свиха на седалките.
Стоманеният корпус се тресна в севернокорейския катер с оглушително стържене. Подводницата беше няколко тона по-лека, но рязкото й издигане наклони катера и той загреба вода с десния борд. Един бидон с гориво се търкулна и премаза крака на единия член на екипажа. Хуан се пресегна през Еди и натисна бутона за аварийно потапяне, преди да се покажат на повърхността.
Високоскоростните помпи напълниха резервоарите за по-малко от петнадесет секунди и „Дискавъри“ потъна като камък.
— Това ще им създаде работа поне за няколко минути — отбеляза Макс.
— Точно толкова ни трябват. Сложете си слушалките и затегнете коланите.
Всички си сложиха плътни слушалки и ги включиха в електронния уред, специално инсталиран за мисията. Произведеното от „Саунд Ансърс“ експериментално неутрализиращо звука устройство приемаше звуковите вълни, изчисляваше честота и амплитудата им и отвръщаше с противоположен звук, като премахваше деветдесет и девет процента от децибелите. След като бъдеха усъвършенствани и миниатюризирани, тези устройства щяха да се използват за производството на безшумни прахосмукачки и да сложат край на мъчителното безпокойство да слушаш зъболекарската бормашина.
На борда на „Звездата на Азия“ едрият севернокорейски агент, изпратен да пази сирийците, се свести и изгуби ценни секунди, за да види в какво състояние е партньорът му. На главата му имаше подутина от удара с пистолета. Все още беше в безсъзнание. Агентът знаеше задълженията си. Изскочи от трюма и се разкрещя с всички сили, без да обръща внимание на болката в главата, изтича на главната палуба, провери стаите в коридора зад мостика и стигна до каютата на капитана. За миг се замисли дали да почука, но онова, което трябваше да докладва, беше прекалено важно, за да губи време. Нахлу вътре и чу, че генерал Ким говори по телефона.
— И после какво ще направиш с моя малък лотос? — Ким подскочи, когато вратата се тресна в стената на каютата, и изрева: — Какво искаш ти бе?
— Генерале — задъхано отвърна агентът. — Сирийците ни нападнаха. Не ги видях в трюма. Мисля, че се опитват да избягат.
— Да избягат? Защо? — Още докато задаваше въпросите, Ким изведнъж осъзна отговора, прекъсна връзката с любовницата си и набра диспечера на брега.
После се обърна към агента. — Не са сирийци, а американски саботьори. Претърси трюма за бомба.
Най-после по телефона се чу глас. Ким знаеше, че дори да умре, американците ще платят за коварството си.
— Говори генерал Ким от борда на „Звездата на Азия“…
Броячът на бомбата, която Макс беше поставил в трюма, стигна до нулата.
Взривът разкъса ракетата, в която беше скрита бомбата, и миг по-късно предизвика вторична експлозия на бойната глава. Налягането в трюма се увеличи и тежките люкове изхвърчаха в нощното небе, сякаш изригна вулкан. Тоновете ракетно гориво в носа на кораба се взривиха и старите плоскости на корпуса на „Звездата“ се разцепиха по шевовете като обелки на портокал.
Корабът се разпадна.
Двеста метра от бетонния док се разхвърчаха на парчета и се пръснаха в радиус няколко мили. Двата огромни товарни крана на пристана се сгромолясаха във водата, прозорците на пристанищните сгради се строшиха. А после тръгна ударната вълна. Складовете на почти четиристотин метра бяха изравнени със земята, а намиращите се по-далеч бяха оголени от обшивките си и само стоманените им рамки останаха да стърчат като скелети. Ударната вълна помете горните два метра вода от залива и я вдигна в стена, която се разби в закотвения разрушител, счупи му кила и го преобърна. Всичко стана толкова бързо, че никой от пристанищната охрана нямаше време да реагира.
Огненото кълбо се издигна на триста метра и нощта се превърна в ден. Заваля дъжд от ракетно гориво, във военновъздушната база лумнаха пожари. Секции от корпуса на „Звездата на Азия“ полетяха като шрапнели из базата, рушаха постройките и трошаха превозните средства.
Взривната вълна изтръгна патрулния катер от морето и го запрати по повърхността на залива, търкаляше го като дърво по планински склон. С всяко преобръщане от него се откъсваха все повече части. Първо паднаха двете картечници, после се разпадна и малката каюта и по вълните остана да се носи само корпусът.
Звукозаглушителят си свърши работата, но ударната вълна все още отекваше в „Дискавъри“ като камбанен звън. Подводницата се разтресе, стрелна се напред, после силно отскочи назад. Предпазните колани на четиримата мъже вътре се опънаха. Взривът беше толкова оглушителен, че щеше да им спука тъпанчетата, ако не бяха пуснатите в слушалките им контрачестоти.
Кабрило трябваше да крещи с всички сили, за да разбере как са хората му. Еди и Хали бяха невредими, но Макс си беше ударил главата. Нямаше кръв обаче и не бе загубил съзнание. Известно време щеше да го боли глава, но след няколко дни цицината щеше да спадне.
— Хайде, Еди, заведи ни у дома.
Миниподводницата бързо се измъкна от пристанището.
На две мили от брега радарът засече хеликоптери, отправили се към Вонсан. Летяха твърде високо и бързо, за да обстрелват подводници. По всяка вероятност бяха спасителни и караха медицински екипи към разрушената база.
Като всички останали морски нации в света, Северна Корея имаше дванадесет мили териториални води по крайбрежието на океана. За по-безопасно Хуан Кабрило беше насрочил срещата на двадесет мили в открито море. Пътуването продължи почти три часа по-дълго от планираното — „Дискавъри“ трябваше да остане под водата до разсъмване в случай, че севернокорейците изпратят въздушно разузнаване.
Най-после стигнаха до мястото на срещата и издигнаха подводницата. Боядисаната в червено долна част на корпуса на „Орегон“ застрашително се извиси над нея. Хуан с гордост забеляза, че корпусът е изчистен и изглежда като нов, като в деня, когато беше купил кораба. За да използва огромната мощ на авангардните си двигатели, „Орегон“ имаше специален дизайн, усъвършенстван за високоскоростните европейски експресни фериботи. Заостреният нос му позволяваше да пори водата с нечувана бързина. Стабилността му се поддържаше от няколко сгъваеми перки, подводни крила, с които можеше спокойно да плава с четиридесет възела. Ако скоростта беше по-малка, крилата оставяха твърде голяма диря. Прибираха се до корпуса и членовете на екипажа трябваше да затягат предпазните колани, сякаш пътуваха в хидроплан.
Еди взе едно устройство с размерите и формата на дистанционно управление, насочи го към „Орегон“ и натисна единствения бутон.
Двойните врати с ширина двайсет и пет метра се отвориха. Във водата блесна ярка светлина от вътрешността на кораба. Еди намали тягата, регулира баласта и спря „Дискавъри“ под отвора. От „Орегон“ скочиха двама водолази и прикрепиха кабели към носа и кърмата. Миниподводницата и по-голямата й сестра „Номад 1000“, също скрита на борда на кораба, можеха да влизат право в сърповидния басейн, но маневрата беше рискована и се използваше само в спешни случаи.
Единият водолаз се приближи до илюминатора, махна на Еди и Хуан, после прокара ръка по гърлото си. Еди изключи моторите. След секунда подводницата се заклати и плавно започна да се издига в пълния с вода басейн. Когато се показаха на повърхността, Зенг отвори клапаните, за да източат резервоарите за баласт.