Кабрило облече дъждобрана. Тори дойде и излапа половин бурито само на две хапки.
— Господи, не знаех, че съм толкова гладна!
— Шефе? — обади се Макс по предавателя.
— Казвай.
— Закачили са буксирните въжета. Според Линда на „тюлените“ им трябват още десет минути.
— Да ги направят пет. Бурята ще се разрази всеки момент и изобщо няма да може да се работи.
Кабрило излезе на открития мостик. Вятърът беше достигнал скорост пет възела. Вулканичната пепел се смесваше с дъжда и от небето буквално се сипеше кал. Той погледна назад. Тежките въжета бяха прокарани през дупките за котвата на „Селандрия“ и всичко изглеждаше наред, само че вятърът беше отместил „Орегон“ и Хуан се обади на Ерик Стоун да коригира курса.
Щурмовата лодка изрева в развълнуваното море — потегляше да вземе последните хора от брега.
— Мислиш ли, че ще успеем? — попита Тори.
— Двигателите ни са достатъчно мощни, но ако корабът е заседнал дълбоко, ще се изправим пред класическата дилема между сила и неподвижно тяло.
— Наистина ли ще оставиш китайците?
Кабрило не отговори, но мълчанието му беше красноречиво. Въпреки онова, което беше казал, Тори видя решителността в очите му и разбра, че ще извади душата на любимия си кораб и ще изложи на риск живота на хората си, но ще спаси поне един китайски емигрант.
След няколко минути лодката на „тюлените“ се отдели от брега, натоварена с последните хора на Корпорацията. Хуан я изчака да мине покрай буксирните въжета и доближи предавателя до устата си.
— Добре, Ерик. Тръгвай.
„Орегон“ бавно потегли и въжетата се издигнаха над морето и се опънаха.
— Готово — отвърна кормчията. — Скоростта на дъното е нула. Опънати са докрай.
— Бавно увеличи тягата на тридесет процента и задръж.
Магнитохидродинамичните двигатели увеличиха мощността си с характерния си вой. „Орегон“ потъна по-дълбоко поради ъгъла на теглене и мощта на моторите и вълните започнаха да се разбиват по-яростно в носа.
— Мръдна! — извика Ерик. — С метър и нещо.
— Не, това са въжетата. — Докато учеше в колежа, Хуан беше прекарал едно лято на влекач и знаеше, че разтягането на буксирните въжета изглежда така, сякаш вече са потеглили. — След минута ще разбереш, че се плъзгаме назад. Тогава увеличи тягата на петдесет процента.
Кабрило се втренчи във вълните, разбиващи се в „Селандрия“, опитваше се да види дали корабът се движи, или те само се плискат в него. Имаше някакво движение, когато водата минеше под носа, но всеки път, щом предната секция се издигнеше, кърмата хлътваше все по-надълбоко.
— Петдесет процента — докладва Ерик. — Няма движение.
— Увеличи на осемдесет.
— По-добре недей — предупреди Макс Ханли. — Вече натовари достатъчно много бебчето ми.
Теоретично за мощността на магнитохидродинамичните двигатели нямаше граница, но системата имаше слабо място — високоскоростните помпи, които охлаждаха с течен хелий магнитите до свръхпроводими температури. Ниските температури объркваха витлата и след продължителното претоварване, за да стигнат до Камчатка, Макс се притесняваше, че може да се повредят.
— За двигателите се грижи най-добрият инженер в световния океан. Увеличи на осемдесет.
„Орегон“ заора още по-надълбоко и вълните обляха перилата. Водата на кърмата заприлича на врящ казан — помпите изхвърляха стотици тонове в минута.
— Нищо — каза Ерик. — Заседнал е. Не можем да го издърпаме.
Хуан не обърна внимание на песимизма му.
— Дай рязко дясно на борд.
Ерик се подчини и завъртя контролните уреди. „Орегон“ се дръпна като куче на каишка.
— Ляво на борд!
Корабът се завъртя и опъна буксирните въжета. Те затрептяха от напрежението. От „Селандрия“ се изтръгна изтерзан стон, стържене на метал, докато се преместваше.
— Хайде, бебчо. Хайде! — възкликна Кабрило. Тори беше затиснала устата си с ръка. — Става ли нещо?
Ерик върна „Орегон“ надясно и отговори:
— Не. Скоростта на дъното остава нула.
— Хуан — намеси се Макс, — охлаждащите помпи в трети и четвърти двигател започват да блокират. Трябва да ги изключим и да вземем колкото можем повече от тези нещастници на борда.
Кабрило изсумтя. Китайците бяха предупредени да не излизат на палубата, защото ако се скъсаше, буксирното въже щеше да излети с такава сила, че да пререже някого на две, но носът на „Селандрия“ представляваше море от пребледнели, уплашени хора: бяха се скупчили един до друг и трепереха под студения дъжд. По грубо преброяване емигрантите на океанския лайнер бяха над три хиляди. „Орегон“ можеше да качи само една трета от тях.
— Намали — каза Кабрило.
Макс моментално изпълни заповедта и бръмченето на двигателите намаля. Освободен от напрежението, „Орегон“ подскочи нагоре и се отърси от водата като куче.
Тори погледна Кабрило изпитателно и неодобрително: упрекваше го, че се е предал толкова лесно. Но той не беше приключил със заповедите.
— Отпуснете въжетата и размотайте още сто метра.
Дайте бавно напред и се пригответе да хвърлите двете котви.
— Хуан, наистина ли мислиш…
— Макс, лебедките на котвите ни се задвижват от мотори с по четиристотин конски сили — каза Кабрило. — Ще ги използваме до последното пони.
В оперативния център Макс натисна няколко клавиша на компютърната клавиатура и освободи двете макари, а Ерик Стоун включи двигателите, за да отдалечи кораба от брега. Когато стигнаха до маркировката за сто метра, Макс спусна котвите. Дъното беше само на двайсет и пет метра.
— Дай леко назад — заповяда Кабрило.
Тежките котви се повлякоха по скалистото дъно и издълбаха дълбоки бразди, после куките им от закалена стомана се закачиха в здрава основа. Компютърният контрол автоматично регулира напрежението върху веригите.
— Готови сме — докладва Макс. Тонът му изобщо не беше въодушевен.
— Опъни въжетата и увеличи тягата тридесет процента. — Хуан вдигна бинокъла до очите си, като нарочно отбягваше да погледне хората на „Селандрия“. Вълните продължиха да се разбиват в носа на кораба, кърмата му хлътна още по-дълбоко.
— Тридесет процента — докладва Ерик. — Няма движение по дъното.
— Увеличи на петдесет процента — каза Кабрило, без да откъсва очи от „Селандрия“. — Как са котвите?
— Нулево движение на лебедките — отговори Макс. — Трети и четвърти двигател загряха. На тридесет градуса сме от червената линия и автоматичното изключване.
Силите, действащи върху взетия на буксир кораб, бяха титанични — груби конски сили срещу двадесет хиляди тона инертна маса, заседнала на брега. Дърпан от въжетата, носът на „Селандрия“ се вдигна и вълните вече минаваха под него.
— Какво става? — извика Кабрило.
— Лебедките не теглят — мрачно отвърна Макс. — Нулево движение на дъното.
— Осемдесет процента!
— Хуан!
— Действай! И свали предпазителите на двигателите. — Гласът на Кабрило трепереше от гняв. — Премини червената линия, ако трябва! Няма да оставим тези хора да умрат!
Макс се подчини и въведе няколко заповеди, които казаха на компютъра да пренебрегне увеличаващата се в грамадните охлаждащи помпи горещина. Стълбовете за температурата на екрана станаха червени, след това се покачиха над безопасната граница. Макс протегна ръка, изключи монитора и въздъхна:
— Съжалявам, милички.
„Орегон“ се тресеше. Всяко потреперване пронизваше гърдите на Хуан като стрела.
— Хайде, копеле — изръмжа той. — Давай!
В залива отекна тътен — усещаше се по-скоро с кожата, а не с ушите. Гъст облак пепел забули върха на планината и земята се разтресе толкова силно, че брегът сякаш се превърна в течност. Вулканът се готвеше да изригне.
Хуан беше заложил всичко и бе на път да загуби. Вече беше късно да се върне, за да спаси поне някои от китайците. Сълзи пареха очите му, но челюстите му останаха стиснати.