— Жалко — промърмори той. — Надявах се да го хвана, преди да тръгне за работа.
— Не е на работа, господине — обясни словоохотливо момичето. — Замина на почивка.
Милер с усилие потисна обзелата го паника.
— На почивка? По това време на годината? Много странно! — После се сети да даде някакво обяснение: — Бяхме се уговорили да се видим тази сутрин. Специално ме покани да дойда.
— Колко неприятно! — огорчи се искрено момичето. — Но той замина съвсем внезапно. Някой му се обади по телефона в библиотеката, после той се качи горе и каза: „Барбара, заминавам на почивка в Австрия. Само за една седмица.“ Никога не ми беше казвал, че възнамерява да ходи на някаква почивка. После ми нареди да позвъня в печатницата и да кажа, че няма да го има за известно време. И веднага отпътува. Това съвсем не е в неговия стил — хер Винцер е толкова спокоен човек!
Милер усети как и последната надежда се стопява в душата му.
— Каза ли ви по-точно къде отива? — попита той.
— Не. Каза само, че заминава за Австрийските Алпи.
— Без да остави адрес, така ли?
— Не, и това беше най-странното. Искам да кажа, че в печатницата останаха страшно учудени от това заминаване, особено при поръчките, които имат да изпълняват…
Милер бързо започна да пресмята. Винцер разполага с аванс от половин час. Това означава, че ако пътува със 120, вече е изминал около 60 километра. Той самият може да поддържа средна скорост от 150–160, което означава, че всеки час ще се доближава до фалшификатора с 30–40 километра. Следователно, за да го настигне, ще му бъдат необходими най-малко два часа. Твърде дълъг срок. За два часа той може да отиде където си поиска. Още повече, че не знае дали печатарят действително се е насочил към Австрия.
— А мога ли да говоря с фрау Винцер? — попита той.
Барбара се изкиска и му хвърли един любопитен поглед.
— Няма фрау Винцер — отвърна тя. — Вие изобщо ли не познавате хер Винцер?
— Не, никога не съм го виждал.
— Е, добре… Той не е от тези, дето се женят… Много е любезен, но не се интересува от жени… ако разбирате какво искам да кажа…
— Значи живее сам, така ли?
— Да, ако не броите мен. Аз постоянно живея тук. Това по своему е напълно безопасно — отново се изкиска момичето.
— Ясно, благодаря — отвърна Милер и се обърна да си върви.
— Моля, пак заповядайте. — И го проследи с поглед до ягуара, който вече беше успял да й направи впечатление. Запита се какво ли би се получило, ако си покани на гости един хубав младеж като този, докато хер Винцер го няма. Остана на прага, докато ягуарът изрева и изчезна и за присъствието му остана да говори само едно малко и бързо разсейващо се синкаво облаче. После въздъхна и затвори вратата.
Милер усети как бавно се вцепенява — чувство, което се подсилваше от последното разочарование, което май щеше да бъде и окончателно. Стана му ясно, че по някакъв начин Байер е успял да се освободи и е предупредил фалшификатора. Беше се приближил на някакви си петнадесет минути от крайната цел на цялата си многоседмична дейност и бе загубил всичко. Сега имаше нужда от няколко часа здрав сън и нищо повече.
Мина край средновековната крепостна стена, която опасваше града, подкара по улицата, която според картата трябваше да го изведе на площад „Теодор Хойс“, паркира ягуара пред сградата на централната гара и се насочи към хотел „Хохенцолерн“, издигащ се на отсрещната страна на площада.
За негов късмет в хотела имаше свободни стаи. След минути се качи по стълбите, съблече се и скочи в леглото. Изпитваше дълбоко вътрешно безпокойство, без да знае причината за него. Имаше чувството, че е пропуснал нещо важно, някаква дребна, но решаваща подробност. В десет и половина сутринта, все още без да се сети каква е тя, той потъна в мъртвешки сън.
Макензен влезе в центъра на Оснабрюк точно в един и половина следобед. Преди това мина покрай къщата във Вестерберг, но там нямаше и следа от черния ягуар… Искаше да позвъни на Верволф за последни инструкции, преди да влезе в контакт с Винцер.
По една случайност централната поща на Оснабрюк също се намираше на площад „Теодор Хойс“. Голяма част от този площад се изпълваше от внушителните постройки на гарата и хотел „Хохенцолерн“. Макензен паркира пред пощата и на лицето му се появи тържествуваща усмивка. Пред входа на хотела кротко дремеше ягуарът, който беше преследвал през половината територия на Германия.
Настроението на Верволф беше далеч по-добро.
— Всичко е наред — успокои убиеца той. — Моментната паника отмина. Успях навреме да се свържа с фалшификатора и той вече е далеч. Току-що отново звъних у дома му. Прислужницата каза, че е заминал само двайсет минути преди да го потърси някакъв младеж с черна спортна кола.