— В случай на съдебен процес — да — отвърна Дорн. — Но арест може да бъде извършен навсякъде.
— Как се процедира при арестите?
— Съществува списък, който наричат „Книга на издирваните лица“. В него е регистриран всеки търсен от закона престъпник с трите си имена и датата на раждане. Обикновено Главната прокуратура, в чиято област даден индивид е извършил своите престъпления, се заема с подготвителна работа, която някога трае години, преди да стигне до заповед за арест. Когато са готови, нейните хора изпращат искане до полицията на провинцията, в която живее индивидът, с молба за извършване на арест. Двама детективи отиват да го докарат. Ако бъде открит някой особено търсен престъпник, него първо го арестуват, а след това уведомяват съответната прокуратура. И тя изпраща свои хора да го приберат. За съжаление повечето от едрите риби рядко рискуват да живеят под истинските си имена.
— Така е — съгласи се Милер. — А имало ли е някога процес срещу човек, който е вършил престъпления в Рига?
— Не си спомням — отвърна Дорн.
— Може би ще се намери нещо в справочната библиотека, а?
— Положително. Стига събитието да е станало след 1950 година — тогава, когато основахме картотеката си.
— Имаш ли нещо против да хвърлим по едно око?
— Няма проблеми.
Библиотеката, помещаваща се в приземието, се обслужваше от петима архивари в сиви престилки. Площ от почти половин акър беше изцяло запълнена от високи стелажи, върху които бяха подредени всички видове справочна литература. Край стените се издигаха стоманени шкафове с чекмеджета, върху които имаше етикети с описание на съответните папки, които лежаха вътре.
— Какво искаш? — попита Дорн, видял, че към тях се приближава главният архивар.
— Рошман, Едуард — отвърна Милер.
— Разделът за персонална индексация — каза човекът и ги поведе край една от стените. Стигнаха до шкаф, върху който бяха изписани буквите РОА-РОШ, и служителят издърпа съответното чекмедже.
— Няма нищо за Едуард Рошман — каза той след кратко прехвърляне на папките.
Милер се замисли.
— А имате ли нещо, което е свързано с военните престъпления? — попита той.
— Военни престъпления и процеси срещу военнопрестъпници — кимна библиотекарят. — Насам, моля.
Изминаха стотина метра, изцяло запълнени с шкафове, преди отново да се спрат.
— Търсете на „Рига“ — каза Милер.
Библиотекарят взе сгъваема стълба и се изкачи по нея. След малко слезе с червена папка в ръка. Върху етикета пишеше „Рига — процеси срещу военнопрестъпници“. Милер я пое от ръцете му и я разтвори. Вътре имаше само две вестникарски изрезки, малко по-големи от пощенски марки. И двете бяха от лятото на 1950 година. Едната съдържаше информация, според която трима войници от войските на СС били дадени под съд за зверства, извършени в периода 1941–1944. В другата пишеше, че същите трима са получили дългосрочни присъди. Едва ли ще са били толкова дълги, тъй като осъдените щяха да бъдат на свобода към края на 1963 година.
— И това е всичко, така ли? — учуди се Милер.
— Да — отвърна библиотекарят.
Младежът се извърна към Дорн.
— Нима искаш да кажеш, че местната прокуратура е харчила парите на данъкоплатците цели петнайсет години, за да произведе тези две пощенски марки?
Дорн беше от хората, които хранят безрезервна вяра в органите на държавната власт.
— Убеден съм, че са направили всичко, което е било по силите им — с достойнство отвърна той.
— Аз пък се чудя дали наистина е така — изрази съмнение Милер.
Два етажа по-горе се сбогуваха и Милер излезе на улицата, мокра от ситния дъждец.
Главната квартира на МОСАД се помещаваше в една съвсем незабележителна сграда в северните покрайнини на Тел Авив. Дори хората, които живееха непосредствено до нея, не знаеха нищо за главните й обитатели. Входът на подземния паркинг беше заобиколен от съвсем обикновени на външен вид магазини. На партерния етаж се помещаваше филиалът на някаква банка, а в преддверието, още преди човек да стигне до остъклените врати на банката, се забелязваше вратата на един също така обикновен асансьор. На табелката до тази врата бяха изписани фирмите на няколко търговски кантори и молбата за информация да се обръщат към портиера.
Според надписите в този блок имаха кантори няколко търговски компании, две застрахователни дружества, една проектантска къща, някаква фирма за инженерни консултации и една вносно-износна централа, заемаща последния етаж на сградата. Консултации за всички фирми без тази на последния етаж можеше да получи всеки, но всяко любопитство относно дейността на вносно-износната централа се посрещаше с мълчание. Защото именно тази централа действаше като прикритие на МОСАД.