— А те пък ще разполагат с хелуанските ракети. Четиристотин на брой. Господа, тук разрешението може да бъде само едно — докато ние се готвим за поредната война с Насър, той ще пръсне ракетите си в силози из цялата територия на Египет и ще ги направи недосегаеми за нас. Ако това стане, ние ще трябва да имаме готовност да унищожим не деветдесет процента от тях, а всичките, до последната бройка! А това ще бъде невъзможно дори за пилотите на Езер Вайцман.
— Следователно трябва да ги взривим още докато са в Хелуан! — решително заяви Ярив.
— Съгласен съм — кимна Амит. — Но това трябва да стане, без да се прибягва до открити военни действия. Което означава, че трябва да принудим германските учени да се оттеглят, преди да са си свършили работата. Не забравяйте, че изследователската дейност е към своя край. Разполагаме най-много с шест месеца. След този срок германските учени губят своето значение. Разполагащи с всички конструктивни детайли, египтяните ще бъдат в състояние и сами да си произвеждат ракетите. Ето защо реших да започна кампания срещу работещите в Египет учени, за хода на която своевременно ще ви информирам.
Отново настъпи мълчание. В главите на всички присъстващи се въртеше един и същ въпрос. Зададе го на глас един от представителите на Външно министерство:
— Не можем ли отново да ги обезкуражим още на германска територия?
— Не — поклати глава генерал Амит. — При създалата се политическа ситуация това е изключено. Заповедите отгоре си остават непроменени — никакви демонстрации на сила във Федералната република. От този момент нататък ще търсим ключ за разрешаване на проблема с хелуанските ракети вътре в самия Египет и никъде другаде.
Началникът на МОСАД генерал Мейр Амит беше от хората, които рядко грешат. Но този път сбърка. Защото ключът към проблема с хелуанските ракети се намираше в една фабрика, разположена именно на територията на Федералната република.
6.
Милер изгуби цяла седмица, за да си уреди среща с началника на Отдела за разследване на военните престъпления към Хамбургската главна прокуратура. Подозираше, че източник на тези трудности е Дорн, който явно беше разбрал, че Хофман не му е поставял никакви задачи.
Човекът, с когото се срещна, беше нервен и напрегнат.
— Искам да знаете, че приех да се срещнем само защото настояванията ви преминаха всякакви граници! — агресивно започна той.
— Много мило от ваша страна — окуражително му се усмихна Милер. — Интересувам се от един човек, чиято дейност сигурно е обект на интензивни разследвания от ваша страна. Името му е Едуард Рошман.
— Рошман? — озадачено го погледна юристът.
— Точна така. Капитан от СС, комендант на рижкото гето от 1941 до 1944 година. Искам да зная дали е жив, а ако не е — къде е погребан. Искам да зная дали сте го открили, арестуван ли е, изправян ли е някога пред съд. И къде се намира в момента, ако всичко изброено дотук не е направено.
Юристът го гледаше потресено.
— Милостиви Боже! — възкликна той. — Не мога да ви отговоря!
— Защо? Този въпрос вълнува нашата общественост, при това я вълнува дълбоко!
Онзи успя да възстанови част от самообладанието си.
— Едва ли е така — спокойно каза той. — Иначе бихме били затрупани със запитвания. На практика вашето запитване е първото от страна на… обществеността, доколкото си спомням.
— Всъщност аз съм представител на печата — поясни Милер.
— И тъй да е. Опасявам се обаче, че дори като такъв ще получите толкова информация, колкото всеки друг представител на обществеността.
— По-точно?
— Страхувам се, че сме лишени от правото да разпростаняваме информация относно хората на нашите разследвания.
— Това едва ли може да се приеме за окуражително начало — оплака се Милер.
— Хайде, хайде, хер Милер. Полицията също едва ли би ви дала достъп до хода на своите разследвания по някой криминален случай.
— Напротив, аз непрекъснато получавам такава информация. Например бюлетините за предстоящо извършване на арести. Полицията често споделя с печата своята информация особено по отношение моментното състояние на някой заподозрян — жив ли е, мъртъв ли е, къде се намира и прочие. Това им помага да поддържат контакти с обществеността.
Юристът пусна една тънка усмивка.
— Убеден съм, че ролята ви в хода на този процес е важна — каза той. — Но нашият отдел няма практика да публикува подобна информация. — Изглежда, реши, че най-накрая е намерил опорната си точка, защото побърза да продължи: — Представете си какво би станало, ако търсеният от нас престъпник научи докъде е стигнало нашето разследване — та той просто ще изчезне!