— Това може би е вярно — поклати глава Милер. — Но според някои документи вашият отдел е изправил пред съда само трима войници, служили някога като охрана на рижкия концлагер. Това е станало още през 1950 година, което означава, че тези хора най-вероятно са били арестувани още от англичаните и оттам са били прехвърлени на вашия отдел. Следователно търсените от вас престъпници едва ли ще си направят труда да изчезнат…
— Това е едно съвсем произволно умозаключение от ваша страна!
— Добре. Приемам, че разследванията ви напредват. Но моето любопитство едва ли би им навредило. Просто ми кажете дали се занимавате с Едуард Рошман и къде се намира в момента той.
— Единственото, което мога да ви кажа, е, че въпросите от компетентността на нашия отдел се намират в процес на перманентно разследване. Повтарям — перманентно! Моля да ме извините, хер Милер, но нищо повече не мога да направя за вас.
Той се изправи и Милер го последва.
— Внимавайте да не се пресилите — посъветва го младежът и му обърна гръб.
Изтече още една седмица, преди Милер да бъде напълно готов за действие. Прекара я предимно у дома и предимно в четене. Запозна се изцяло или частично със съдържанието на шест книги върху проблемите на войната, водена на Източния фронт, както и върху проблемите със създадените лагери в окупираните територии. За съществуването на „Комисия Ц“ научи от служителя в кварталната библиотека.
— Седалището й е в Лудвигсбург — съобщи на Милер той. — Четох за нея в някакво списание. Пълното й наименование е „Централна федерална комисия за изясняване на тежки нацистки престъпления“. Твърде сложно наименование, затова хората я наричат просто „Централ Щеле“ или още по-кратко — „Комисия Ц“. Това е единствената организация в страната, която преследва нацистите на национално, а дори и на международно равнище.
— Благодаря ви — рече Милер и стана да си ходи. — Ще видя с какво могат да ми помогнат там.
На следващата сутрин отиде в банката, издаде един чек на хазаина си за покриване на наема от януари до март, а останалите пари в сметката изтегли в брой. Остави си само десет марки — просто за да не я закрива.
После целуна Зиги, която отиваше в своя клуб. Каза й, че ще отсъства между една седмица и десет дни. Изкара ягуара от подземния му дом и потегли на юг към областта на Рейн.
Леденият вихър откъм Северно море докара и първия сняг. Едрите парцали се задържаха за миг върху настилката на аутобана, след което вятърът ги помиташе на юг, по посока на Бремен и низините на Долна Саксония.
След два часа шофиране спря да изпие едно кафе и отново натисна педала, пресичайки като стрела областта на Северен Рейн/Вестфалия. Шофирането по мокрия аутобан му доставяше истинско удоволствие въпреки силния страничен вятър. Седнал удобно в купето на спортния автомобил, той имаше чувството, че се намира в кабината на бърз самолет. Навън бавно се спускаше зимната нощ, а таблото пред него светна с дискретна зеленикава светлина. Под ярката светлина на фаровете се мяркаха танцуващи в ледения въздух снежинки, които профучаваха край предното стъкло и изчезваха в тъмната пустош.
Движеше се в най-лявото платно и летящият със сто и шестдесет километра ягуар за частица от секундата задминаваше ръмжащите туловища на огромни камиони.
Около шест вечерта премина през голямата детелина Хам и вдясно от него смътно запроблясваха светлините на Рур. Никога нямаше да престане да се удивлява на рурския промишлен район с неговите простиращи се километри наред заводи и високи комини, толкова нагъсто разположени селища, че човек неволно се поддаваше на чувството, че се движи през един огромен град, широк сто и дълъг най-малко двеста километра. Аутобанът се издигна нагоре и долу заблестяха светлините на хилядите доменни пещи — основата на икономическото чудо в Германия. Преди четиринадесет години мина оттук на път за Париж заедно с целия клас, който отиваше на екскурзия във Франция. Пътуваха с влак и зад прозорците се разгръщаше едно безкрайно море от развалини, сред които пулсът на германското промишлено сърце трудно можеше да бъде доловен. Беше невероятно колко много е направил народът му за този кратък срок! Милер изпита чувство на гордост.
„Все пак имам късмет, че не съм принуден да живея тук“ — помисли си той, докато пред него заблестяха ярките живачни стълбове на кьолнския околовръстен път. От Кьолн пое в югоизточна посока, премина през Висбаден, Франкфурт, Манхайм и Хайлброн и късно през нощта навлезе в предградията на Щутгарт. Реши да преспи тук, преди да стигне до крайната цел на своето пътуване — градчето Лудвигсбург.