— Това е моето име, придружено от два телефона — служебен и домашен. Можете да ми се обадите по всяко време на денонощието. Откриете ли нещо, просто ме наберете от някой автомат. Във всяка провинция имам по някой свой човек в полицията и мога да разчитам на него. Но има и такива, които не трябва да знаят нищо. Затова първо ще позвъните на мен, нали?
— Ще се постарая да не забравям това — кимна Милер и прибра листчето в джоба си.
— Желая ви успех.
От Щутгарт до Берлин има доста път. По тази причина голяма част от следващия ден Милер прекара зад волана. За щастие времето се задържа сухо и студено, а това позволи на ягуара с лекота да преодолява километрите на север, оставяйки далеч зад себе си живописната мозайка на населените места около Франкфурт, Касел и Гьотинген. Малко преди Хановер Милер напусна аутобан Е-4 и пое по международния път Е-8 към границата на ГДР.
На контролно-пропускателния пункт в Мариенборн се забави около час, тъй като трябваше да попълни неизбежните формуляри за деклариране на валута и получаване на транзитна виза — документи, с чиято помощ щеше да измине онези 150 километра, които го деляха от Западен Берлин. Митничарите в сини шинели и колегите им от народната полиция в зелени униформи и с кожени ушанки най-внимателно разровиха вътрешността на ягуара, като не забравиха да надникнат и под каросерията му. Митничарят, който го обслужваше, съвсем явно се разкъсваше между сдържаната любезност на официален представител на източногерманските власти спрямо гражданин на реваншистката Федерална република и чисто младежкия порив да разгледа една хубава спортна кола.
На тридесетина километра отвъд границата се намираше големият мост на Елба, при който през 1945 година англичаните бяха спрели настъплението си към Берлин, подчинявайки се на постигнатите в Ялта споразумения. Вдясно от него лежеше Магдебург и Милер неволно се запита дали старият затвор в града продължава да функционира. Малко преди Западен Берлин отново го спряха. След ново внимателно претърсване на колата митничарите изсипаха съдържанието на пътната му чанта върху някаква пейка, а после поискаха портфейла му, за да се уверят, че сдиплените вътре западногермански марки не са преминали в джоба на някой безименен представител на райското работническо общество. Накрая го пуснаха и ягуарът с рев профуча през площад Авус, насочвайки се към блесналата с коледната си украса Курфюрстендам. Беше вечерта на 17 декември.
Реши, че едва ли ще бъде уместно да нахлуе в американския Архивен център така директно, както го беше направил в хамбургската Главна прокуратура и лудвигсбургската „Комисия Ц“. Беше разбрал, че не получи ли подкрепата на някоя официална институция, нацистките досиета в Германия така и ще си останат недостъпни за него.
На сутринта отиде в централната поща и набра номера на Карл Бранд. Онзи изпадна в паника, когато чу какво се иска от него.
— Не мога! — викна в слушалката той. — В Берлин не познавам абсолютно никого!
— Пак си помисли — настоя Милер. — Не може да нямаш някой състудент, който след завършването е бил разпределен в берлинската полиция. Искам да използвам връзките му, за да стигна до американците.
— Нали ти казах, че не искам да ме замесваш!
— Вече си замесен! — каза Милер, изчака малко и нанесе непозволения удар: — Ако не ми се помогне да хвърля едно око на тази архива, ще ида там и ще кажа, че ме пращаш ти!
— Не можеш да направиш такова нещо! — възмути се Бранд.
— Ще го направя като нищо! — кресна Милер. — Писна ми да ме подмятат насам-натам! Трябва да се сетиш за някой, който може да ме вкара вътре по официалния път! Слушай, Карл, ти много добре знаеш, че искането ще бъде забравено само час след като хвърля едно око на тази проклета архива!
— Трябва да си помисля — въздъхна Бранд, очевидно желаещ да спечели малко време.
— След час пак ще ти позвъня — каза Милер и тресна слушалката.
След час Бранд вече не беше толкова уплашен, но продължаваше да е ядосан. От все сърце му се искаше никога да не беше споделял за откриването на онзи проклет дневник и искрено съжаляваше, че не го изхвърли.
— Има един човек, с когото бяхме заедно в полицейската школа — изръмжа в слушалката той. — Не ми е особено близък, но друг познат в берлинската полиция нямам. Работи в Първо бюро — точно това, което ти трябва.
— Как се казва?
— Фолкмар Шилер, полицейски инспектор.
— Ще го намеря — каза Милер.
— Не, аз ще свърша тази работа. Първо ще го предупредя, а после ще идеш при него. Ако откаже да ти помогне, вината няма да е моя. Той е единственият човек, когото познавам в Берлин.