След началото на войната през 1939 година Рошман се записва доброволец в бойните есесовски подразделения — Вафен СС, и заминава за специална подготовка в Германия. През пролетта на 1940 година неговата част е изпратена във Франция. През декември същата година го връщат в Берлин (в полето на това място неизвестна ръка беше написала с молив „страх?“), а през януари 1941 година получава назначение в СД — Трети отдел на РСХА.
През юли 1941 година е изпратен в Рига като служител на СД и месец по-късно става комендант на местното гето. В Германия се завръща в края на октомври 1944 година по море, предава оцелелите евреи от рижкото гето на службите на СД в Данциг и заминава в Берлин на доклад. Впоследствие остава на разположение на Главното управление на СС в столицата на страната.
Беше ясно, че последният документ в личното досие на Рошман е останал ненаписан навярно защото през май 1945 година акуратният есесовски архивар е бил принуден набързо да смени своята работа.
Към документите беше прикрепена бележка, вероятно писана от ръката на американец, вече след края на войната:
„Тази папка беше прегледана от британските окупационни власти през месец декември 1947 година.“
Под нея личеше подписът на някакъв отдавна забравен армейски архивар с дата 21.XII.1947 година.
Милер подреди папката, след това извади написаната собственоръчно автобиография, двете снимки и последната бележка. Взе ги в ръка и се насочи към служителя в дъното на помещението.
— Мога ли да получа фотокопия на тези неща, моля?
— Разбира се — отвърна човекът и протегна ръка да поеме папката. Тя щеше да остане на бюрото му, докато в нея не бъдат върнати трите изпратени за фотокопиране документа. Приближи се и още един посетител, който също подаде два документа за фотокопиране. Чиновникът ги пое и ги постави на специалния поднос зад себе си. Една ръка се протегна през гишето и ги прибра.
— Моля да почакате около десетина минути — обърна се служителят към Милер и другия посетител. Двамата се върнаха на местата си. На Милер му се пушеше, но тук това беше забранено. Другият посетител — спретнат, с нищо незабележителен човек в отлично скроено зимно палто — седеше с отпуснати в скута ръце и спокойно чакаше. Десет минути по-късно зад чиновника на гишето се разнесе шумолене и в процепа се появиха два плика. Милер и мъжът на средна възраст се изправиха. Служителят хвърли поглед върху горния плик и въпросително попита:
— Досието на Едуард Рошман?
— За мен — протегна ръка Милер.
— Значи другият плик е за вас.
Човекът в сивото палто прибра своите материали, хвърли един внимателен поглед към Милер и го последва към изхода. Младежът изтича по стъпалата, скочи в колата си и потегли към центъра на града.
След един час беше на телефона и разговаряше със Зиги. Каза й, че за Коледа ще си бъде у дома.
След още два часа вече беше излязъл от Берлин. Докато колата му намаляваше ход пред пропускателния пункт на Драй Линден, мъжът със сивото палто се настани в едно кресло в своя чистичък и безупречно подреден апартамент на Савини Плац и вдигна телефонната слушалка. Набра един номер в Западна Германия. Когато отсреща отговориха, той лаконично се представи.
— Днес бях в Централния архив. За обичайните проучвания, както обикновено. Един човек там беше изискал досието на Едуард Рошман и направи фотокопия на три документа в него. След съобщението, което наскоро получихме, реших да ви информирам за този факт.
Отсреща го засипаха с въпроси.
— Не, името му не успях да науча. Замина с една дълга и черна спортна кола. Разбира се… Хамбургска регистрация.
Човекът бавно продиктува номера.
— Да, така ще е по-добре. Човек никога не знае какво може да очаква от тези копои… Да, благодаря ви, много мило от ваша страна. Отлично, оставям нещата във ваши ръце… Щастлива Коледа, камерад!
7.
Коледа се падаше в сряда. По тази причина мъжът във Федералната република, който получи съобщението за действията на Милер в Западен Берлин, успя да го предаде по-нагоре едва след празниците. Информиран беше най-високопоставеният му ръководител.