Настъпи пауза. Тонът на адвоката оказа своето въздействие.
— Да, господине — промълви накрая момичето.
— Мемерс — прозвуча в слушалката след минута дрезгав мъжки глас.
— Хер Хайнц Мемерс?
— Да, кой се обажда?
— Името ми е без значение. Просто исках да ви попитам дали ви говори нещо номерът двеста четирийсет и пет седемстотин и осемнайсет.
Отсреща настана гробно мълчание. След няколко секунди Мемерс дълбоко въздъхна, приемайки с очевидно неудоволствие факта, че есесовският му номер е бил произнесен от устата на друг човек. Разтворената върху бюрото на Верволф дебела книга съдържаше имената на всички бивши членове на СС. В слушалката прозвуча натежалият от подозрение глас на Мемерс:
— А трябва ли да ми говори?
— Ще означава ли нещо за вас, ако ви съобщя, че моят личен номер е съставен само от пет цифри… камерад!
Промяната беше мигновена. Пет цифри означаваха изключително високопоставен офицер.
— Да, господине — отвърна Мемерс с робско подчинение в гласа.
— Отлично! — каза Верволф. — Имам една малка задача за вас. Някакъв копой се рови в досието на един от нашите. Искам да разберете кой е този човек.
— На вашите заповеди!
— Прекрасно! Нека си останем камеради, какво ще кажете? Имената нямат значение, след като в крайна сметка всички сме били другари по оръжие.
— Съгласен съм, камерад — отвърна Мемерс, очевидно поласкан от комплимента.
— Ще ви моля да заминете за Хамбург лично. Искам да зная всичко за този човек — име, адрес, професия, семейство, връзки, социално положение… Знаете за какво става въпрос. За колко време ще се справите? Имайте предвид, че разполагам единствено с номера на колата му, регистрирана в Хамбург.
— Около четирийсет и осем часа.
— Добре. Ще ви позвъня точно след две денонощия, смятано от този момент. И още нещо — не трябва да влизате в контакт с обекта. Направете така, че той да не разбере за проучванията ви.
— Разбира се, няма проблеми.
— Когато сте готов, можете да калкулирате направените разходи и да ми ги продиктувате. Ще ви пратя парите по пощата.
— Сметка няма да има, камерад — възрази Мемерс. — Такива задачи винаги върша безплатно.
— Отлично. Значи ще се чуем след два дни — каза Верволф и постави слушалката.
Същия следобед Милер напусна Хамбург и пое отново по аутобана, по който беше пътувал преди две седмици — през Оснабрюк и Мюнстер към Кьолн и Рейнската област. Този път крайната цел на пътуването му беше Бон — малкото и заспало градче на завоя на голямата река, което Конрад Аденауер беше избрал за столица на Федералната република по простата причина, че беше родом оттам.
Южно от Бремен неговият ягуар се размина с опела на Мемерс, който летеше с пълна скорост на север, към Хамбург. Без да подозират за съществуването си, двамата мъже профучаха един край друг, отдадени изцяло на своите мисии.
Когато колата навлезе в единствената главна улица на Бон, навън вече се смрачаваше. Съзрял бялата каска на един регулировчик, Милер отби вдясно и спря.
— Бихте ли ми казали как да стигна до английското посолство? — попита той полицая.
— След час го затварят — предупреди го онзи с типичната рейнска педантичност.
— Значи трябва да стигна дотам по най-бързия начин. Къде се намира?
Полицаят посочи надолу по улицата.
— Карайте направо, като следвате трамвайните релси. Тази улица се казва Фридрих Еберт Алее. Вървите по нея, докато излезете от града и малко преди да видите табелата за Бад Годесберг, от лявата си страна ще забележите посолството. Цялото е осветено и пред него се развява английското знаме.
Милер благодари с кимване на глава и включи на скорост. Английското посолство се оказа точно там, където го беше описал полицаят — притиснато между една строителна площадка откъм Бон и някакво футболно игрище от противоположната страна. В момента и двете представляваха истинско кално море, което едва се очертаваше сред талазите на мъглата, която настъпваше откъм реката.
Посолството беше дълга и ниска сграда от сив бетон, построена сякаш със задната част напред. Според акредитираните в Бон английски кореспонденти това се дължало на факта, че тя е била предназначена за фабрика на фирмата „Хувър“. Милер свърна от пътя и паркира на едно от местата, определени за външни посетители.
Влезе през остъклената врата и спря в малкото и неуютно фоайе. Зад бюрото вляво седеше администраторка на средна възраст, а в малката стаичка зад гърба й — двама мъже в сини костюми, които едва ли можеха да прикрият осанката им на бивши сержанти от английската армия.