— Искам да говоря с аташето по печата — каза Милер на своя учен и недоучен в гимназията английски.
Администраторката направи разтревожена гримаса.
— Не зная дали все още е тук — отвърна тя. — Днес е петък следобед, знаете…
— Моля ви да проверите — настоя Милер и й подаде журналистическата си карта.
Жената й хвърли бегъл поглед и набра някакъв номер по вътрешния телефон. Милер извади късмет — аташето тъкмо се канел да си върви. Поиска няколко минути, очевидно да свали палтото и шапката си, след което въведоха Милер в малка приемна, украсена с три-четири литографии от Роуланд Хилдър, върху които провинция Котсуолдс бавно гаснеше под лъчите на есенното слънце.
Върху масата бяха пръснати няколко стари броя на „Татлър“ и брошури, рекламиращи достиженията на английската индустрия. Само след няколко секунди единият от бившите сержанти поведе Милер към горния етаж, зает изцяло от малки кабинети.
С нескрито удоволствие откри, че аташето по печата беше около тридесетгодишен младеж, изпълнен с желание да му бъде полезен.
— Какво мога да направя за вас? — попита го той.
— Проучвам една история, която възнамерявам да публикувам в популярно германско списание — реши да премине направо на въпроса Милер. — Издирвам бивш капитан от СС, опасен убиец, успял досега да се изплъзне от правосъдието. Уверен съм, че името му е фигурирало в списъка на английските окупационни власти, докато тази част от страната се е намирала под тяхна юрисдикция. Искам да знам дали англичаните са го арестували някога и какво е станало с него, ако това действително е било направено.
Младият дипломат озадачено го гледаше.
— Господи, не зная какво да ви отговоря. Всичките ни архиви са предадени на вашето правителство още през 1949 година. Оттогава насам работата се върши от вашите хора и предполагам, че те са информирани най-добре.
Милер направи опит да скрие факта, че официалните власти в Германия му отказват каквото и да било сътрудничество.
— Да, наистина е така — каза той. — Но това, което успях да науча до момента, е просто фактът, че след 1949 година процес срещу този човек не е имало. Което означава, че никога не е бил залавян. Същевременно в берлинския Централен архив на американците се пази документ, според който англичаните са изискали досието му в края на 1947 година. За това би трябвало да има съвсем конкретна причина, нали?
— Несъмнено — кимна аташето, очевидно впечатлен от факта, че американските власти в Западен Берлин са оказали сътрудничество на този репортер. После смръщи вежди и се замисли.
— Очевидно това е била службата на Провоуст Маршал. Знаете, че отделно от Нюрнберг, където се водеха главните съдебни процеси, всеки от Съюзниците провеждаше свои отделни следствия, в тясно сътрудничество с останалите, разбира се. Което не се отнася до руснаците. А тези следствия доведоха до няколко процеса, приели името „зонални производства срещу нацистки военнопрестъпници“. Следвате ли хода на мисълта ми?
— Да.
— Всички следствия се водеха от отдела на Провоуст Маршал, тоест военната полиция, а обвинителните актове изготвяше юридическата служба на армията. Но и двата архива бяха предадени на вашето правителство през 1949 година.
— Но англичаните сигурно са си оставили копия, нали? — попита Милер.
— Предполагам — кимна дипломатът. — Но днес те вероятно отдавна събират прах някъде из армейските архиви.
— Има ли начин да се надникне в тях?
Аташето изглеждаше искрено шокиран.
— Силно се съмнявам — промълви накрая той. — Всъщност убеден съм, че това е невъзможно. Предполагам, че някои специално упълномощени историци биха могли да подадат съответната молба, но дори и на тях това ще отнеме прекалено много време. А едва ли до тях биха допуснали репортер… Простете, не исках да ви обиждам…
— Разбирам — кимна Милер.
— Въпросът е, че вие не сте съвсем официален представител, нали? — откровено резюмира нещата английският дипломат. — А ние не искаме без нужда да предизвикваме недоволството на германските власти.
— Опазил ви Бог от такова нещо.
Аташето се изправи.
— Не мисля, че посолството може да направи кой знае какво за вас — приключи разговора той.
— Добре. Само един последен въпрос — бил ли е тук по онова време някой от вашите сегашни служители?
— Имате предвид личния състав на посолството? О, Господи, не. Оттогава насам през посолството са преминали много хора. — Той изпрати Милер до вратата. — Чакайте, сетих се нещо. Кедбъри! Само той е бил тук по онова време. Тук е от векове, сигурен съм в това!