— Рано или късно трябва да научим истината. Искам да ви попитам нещо — вие лично мразите ли германците?
В продължение на минута-две Кедбъри съсредоточено размишляваше, като едновременно с това не преставаше да дъвче.
— Малко след като откриха Белцен, отидох да го разгледам заедно с група журналисти — каза накрая той. — Направо се разболях, макар че през войната се бях нагледал на какви ли не страхотии. Никога в живота си не бях виждал нещо, което дори да наподобява на Белцен. Тогава, в онзи момент, положително ненавиждах всички германци!
— А сега?
— Сега не. Вече не. Нека не забравяме, че през 1948 година се ожених за германка. И оттогава насам живея непрекъснато тук. Едва ли бих останал, ако продължавах да изпитвам онова, което изпитвах тогава — през четирийсет и пета. Сигурно отдавна щях да съм се върнал в Англия.
— Каква е причината за тази промяна?
— Времето. А и убеждението, че не всички германци са като Йозеф Крамер. Или като… как му беше името? Ах, да — Рошман и такива като него. Но искам да ви призная, че продължавам да изпитвам инстинктивно недоверие към германците от моето поколение.
— А към германците от моето? — Милер въртеше в ръце чашата с вино и наблюдаваше рубинените отблясъци по стените й.
— Те са по-добри — отвърна Кедбъри. — Нека си го кажем направо — вие трябва да бъдете по-добри!
— Вие бихте ли ми помогнали да си изясня някои неща около Рошман? Никой досега не е проявил подобно желание.
— Стига да мога — кимна Кедбъри. — Какво по-точно?
— Спомняте ли си човек с това име да е бил предаден на съдебните власти в английската зона?
— Не — поклати глава Кедбъри. — Но вие споменахте, че той е австриец. А по онова време Австрия също беше окупирана от четирите Велики сили. В германската територия, за която отговаряхме ние, процес срещу Рошман не е имало — в това съм сигурен. Иначе щях да запомня името.
— Защо тогава англичаните са поискали фотокопие от личното му досие в Берлин?
Кедбъри се замисли.
— Вероятно името му е привлякло с нещо вниманието им — каза той. — На този етап едва ли някой е знаел за станалото в Рига. В края на четирийсетте руснаците бяха страшно мнителни и ние нямахме никаква информация от Изток. А именно там са били извършени най-тежките престъпления, включително масовите убийства. По този начин стигнахме до абсурдно положение — осемдесет процента от престъпленията срещу човечеството бяха извършени отвъд това, което днес наричаме „желязна завеса“, докато деветдесет процента от самите престъпници се укриваха в трите окупирани от Запада зони. Стотици и хиляди престъпници се изплъзнаха от ръцете ни просто защото не знаехме какво са извършили на хиляда и петстотин километра на изток оттук.
Но след като през 1947 година англичаните отправят запитване за Рошман, значи той по някакъв начин е попаднал в полезрението на съдебните власти.
— И аз си помислих същото — каза Милер. — В коя част на английските архиви би трябвало да започна издирванията си?
— Най-добре да започнем с моят личен архив. Елате, аз живея съвсем наблизо.
За щастие Кедбъри се оказа педантичен човек. Всичките му кореспонденции от края на войната до наши дни бяха акуратно подредени и номерирани. Две от стените на просторния му кабинет бяха изцяло заети с папки в твърди корици, а в единия ъгъл се издигаха два внушителни метални шкафа с картотека по азбучен ред.
— Аз работя предимно у дома — обясни на Милер той, докато се настаняваха в кабинета. — Това е моята архива. Подредил съм я по своя собствена система и едва ли външен човек ще може да се оправи с нея. Сега ще ви покажа.
Ръката му се насочи към картотечните шкафове.
— Единият е пълен с имена, подредени по азбучен ред. Другият е на тематичен принцип, като заглавията на материалите също са по азбучен ред. Ще започнем от първия. Търсете на буквата „Р“.
Търсенето приключи за броени минути — папка с името на Рошман липсваше.
— Е, добре. Сега да опитаме тематичните заглавия. От тях могат да ни бъдат в помощ четири — папки с надпис „Нацизъм“, „СС“, обширните материали под общо заглавие „Правосъдие“, в един от които се съдържат изрезки за всички процеси, проведени след войната. За съжаление повечето от тях са срещу криминални престъпници, извършили различни престъпления във ФРГ след 1949 година. И накрая от полза може да ни бъде папката със заглавие „Военни престъпления“. Мисля да започнем от нея…
Макар че Кедбъри четеше доста по-бързо от Милер, прегледът на изрезките във всичките четири папки им отне доста време. Когато англичанинът се изправи и с въздишка затвори папката с военните престъпления, навън вече беше тъмно. Той я постави на мястото й и каза: