— Някаква информация относно лицето, което му е възложило сегашните разследвания?
— Никаква, колкото и да ви е чудно това. Никой не знае с какво се занимава Милер в момента. Нито пък за кого работи. Представих се за редактор в едно известно списание и подробно разпитах момичето. По телефона, разбира се. Тя не знае къде е в момента той, но очаква телефонен разговор с него днес следобед.
— Друго?
— Колата. Прекалено набиваща се в очи. Черен ягуар, английско производство, с жълти линии отстрани на купето. Спортен двуместен автомобил с неподвижен покрив. Модел „ХК-150“ според информацията от собственика на гаража, в който Милер я държи.
Верволф прецени всичко, казано дотук, за броени секунди.
— Искам да го откриете — каза той.
— При всички случаи не се намира в Хамбург — отвърна Мемерс с леко раздразнение. — Заминал е в петък на обяд, малко преди аз да пристигна там. По Коледа си е бил у дома, но преди това пак е пътувал.
— Това ми е известно — каза Верволф.
— Бих могъл да разбера с какви проучвания се занимава — предложи услугите си Мемерс. — Не разпитвах особено настоятелно, защото ми казахте да не попадам в полезрението му.
— Зная какви са проучванията му — отвърна Верволф. — Иска да разкрие един от нашите другари. — Бившият есесовец се замисли за момент, после попита: — А можете ли да разберете къде е в момента?
— Мога — отвърна Мемерс. — Следобед ще позвъня на момичето и ще му кажа, че спешно търся Милер от името на някое списание. По телефона ми се стори доста простовата и няма да е трудно да я подлъжа.
— Добре, постъпете така — съгласи се Верволф. — Ще ви позвъня отново в четири часа.
Същата сутрин Кедбъри присъстваше на някаква пресконференция в Бон. Около десет и половина се освободи и позвъни на Милер в хотел „Дрезден“.
— Радвам се, че успях да ви хвана, преди да заминете — каза му той. — Хрумна ми нещо, което би могло да ви бъде от полза. Чакайте ме в четири следобед в бара на „Серкл Франсез“.
Малко преди обяд Милер се свърза със Зиги и й каза, че се намира в хотел „Дрезден“.
Срещнаха се в уречения час и Кедбъри поръча чай.
— Докато се прозявах на скапаната пресконференция тая сутрин, изведнъж ми хрумна нещо — каза той. — След като Рошман е бил заловен и идентифициран като военнопрестъпник, делото му без съмнение е попаднало в полезрението на британските окупационни власти. По онова време всички подобни дела се копираха в няколко екземпляра и се разпращаха из останалите окупационни зони. Чували ли сте някога за лорд Ръсел от Ливърпул?
— Не, никога.
— Той беше юридически съветник на английския военен губернатор по всички процеси на военнопрестъпници, проведени по време на окупацията. По-късно издаде книга със заглавие „Гнетът на свастиката“. Сам можете да се досетите за нейното съдържание. Тя не му донесе кой знае каква популярност в Германия, но съдържаше доста истини. Особено по отношение на зверствата.
— Той адвокат ли е? — попита Милер.
— Вероятно. Вече не е млад, но репутацията му е на човек с необикновена памет. Ако някога са му възложили да изготви обвинителен акт по делото на Рошман, той положително още помни всяка запетайка в него. Сигурен съм в това.
Милер кимна и отпи глътка чай.
— Значи бих могъл да отлетя за Лондон и да поговоря с него.
Кедбъри бръкна в джоба си и извади един плик.
— Вече ви написах препоръчителното писмо — усмихна се той, после се изправи. — Желая ви успех.
Малко след четири Верволф набра номера на Мемерс. Детективът вече беше готов със своята информация.
— Позвънил е на приятелката си — каза той. — Намира се в Бад Годесберг, хотел „Дрезден“.
Верволф остави слушалката и започна да прелиства една от своите адресни книги. След известно време откри името, което му трябваше, и набра номер в областта Бон/Бад Годесберг.
Върнал се в хотела, Милер позвъни на кьолнското международно летище и си запази място за Лондон на следващия ден — вторник, 31 декември. Минавайки край рецепцията, той беше спрян от ослепителната усмивка на дежурната администраторка, която посочи към фоайето с пръснати из него масички и кресла, от които пред посетителите се откриваше панорамна гледка към долината на Рейн.
— Един господин ви очаква, хер Милер — каза тя.
Милер се извърна и хвърли бърз поглед към тапицираните кресла, подредени в полукръг около остъклената веранда. В едно от тях седеше мъж на средна възраст с черно зимно палто. В ръката си държеше сгънат чадър и малко черно куфарче. Учуден, че някой знае за пребиваването му тук, Милер се приближи до него.