— Вие ли сте искали да ме видите?
Човекът скочи на крака.
— Хер Милер?
— Да.
— Хер Петер Милер?
— Да.
Човекът наведе глава за поздрав с краткия отривист жест, типичен за германските благородници от миналия век.
— Казвам се Шмид. Доктор Шмид.
— С какво мога да ви помогна?
Доктор Шмид се усмихна с някакво непонятно неодобрение и погледна към прозореца, зад който мрачните и почти черни води на Рейн течаха току под осветената хотелска тераса, напълно пуста в този сезон на годината.
— Разбрах, че сте журналист на свободна практика, хер Милер. При това много добър журналист. — Усмивката изведнъж стана ослепително ярка и сърдечна. — Имате репутация на извънредно точен и съвестен репортер.
Милер мълчеше и чакаше.
— Някои мои приятели научили, че в момента разследвате събития, станали… е, да кажем… преди много време. Преди много, много време!
Милер се вцепени от изумление. Мозъкът му бясно запрепуска, напразно опитвайки се да разбере кои са тези „приятели“ и как са научили за неговото начинание. После изведнъж се сети, че беше разпитвал за Рошман едва ли не из цялата страна.
— Да, аз действително извършвам известни проучвания за един човек на име Едуард Рошман — отвърна той. — И какво от това?
— Именно, именно. Просто бих могъл да ви бъда полезен по отношение на капитан Рошман. — Очите на човека се преместиха върху лицето на Милер и приятелски му се усмихнаха. — Капитан Рошман е мъртъв.
— Така ли? — учуди се Милер. — Не бях чувал за това.
Доктор Шмид изглеждаше доволен.
— Разбира се, че не сте чували. Няма причини да бъде обратното. Но това е истината и само си губите времето.
Милер си придаде разочаровано изражение на лицето и попита:
— Бихте ли ми казали къде и кога е умрял?
— Значи все още не сте стигнали до обстоятелствата на неговата смърт, така ли? — отвърна с въпрос докторът.
— Не. Според последните ми сведения през 1945 година е бил жив.
— О, да, разбира се — съгласи се с готовност доктор Шмид. — Но малко след това е бил убит. Върнал се е в Австрия, където загинал в сражение с настъпващите американски войски. Тялото му било идентифицирано от няколко души, които приживе са го познавали много добре.
— Сигурно е бил забележителен човек — подхвърли Милер.
— Някои хора действително мислят така — кимна Шмид.
— Исках да кажа — продължи Милер така, сякаш не беше чул забележката му, — че забележителността му е свързана с нещо съвсем особено — той е първият човек след Исус Христос, съумял да възкръсне. Защото на двайсети декември 1947 година е бил заловен жив и здрав от англичаните в австрийския град Грац!
В очите на доктора се отразяваше ослепително белият сняг, натрупан по перваза на прозореца.
— Държите се много глупаво, Милер! — просъска той. — Много, много глупаво! Позволете ми да ви дам един съвет — съвет на доста по-възрастен и доста по-опитен от вас човек. Зарежете тези разследвания!
— Трябва ли да ви благодаря? — студено го изгледа Милер.
— Вероятно да, особено ако се вслушате в него!
— Пак не ме разбрахте — прекъсна го Милер. — През октомври тази година Рошман е бил видян жив в Хамбург. Досега това беше едно непотвърдено от факти предположение, но от този момент нататък то се превръща в неоспорим факт. Потвърдихте го вие!
— Повтарям, че ще постъпите много глупаво, ако не зарежете това разследване! — Очите на доктора бяха все така студени, но някъде в дълбините им се долавяше наличието на тревога. Години наред неговите заповеди не бяха оспорвани от никого и по тази причина му беше трудно да свикне с промяната.
Милер започна да се ядосва, усещайки как вратът, а след това и лицето му бавно започват да почервеняват.
— Отвращавате ме, хер доктор! — каза той. — Отвращава ме цялата ви смърдяща банда! Макар фасадата ви да вдъхва респект, вие сте мръсно петно върху лицето на моята страна! Мога да споделя с вас какви са бъдещите ми планове — ще продължа да задавам въпроси, докато открия онази отрепка!
После се извърна да си върви, но онзи изведнъж го сграбчи за ръкава. Лицето му се приближи на сантиметри от лицето на Милер.
— Ти не си евреин, хлапако! — просъска Шмид. — Ти си ариец, значи си един от нас! Какво сме ти направили, за Бога? Кажи, какво?
Милер бавно издърпа ръката си.
— След като и до днес не сте разбрали това, едва ли някога ще го разберете, хер доктор!
— Ах вие, младежите! Винаги едни и същи! Защо винаги отказвате да правите това, което ви се казва?