— Защото така сме устроени. Или поне аз съм устроен така.
Докторът го гледаше с присвити очи.
— Ти не си глупак, Милер! — просъска той. — Но се държиш като глупак! Нима си един от онези идиоти, които постоянно повтарят, че се ръководят само от своята съвест? Лично аз силно се съмнявам в това и мисля, че на дъното на тази работа има нещо лично.
— А може и да има — подхвърли през рамо Милер и закрачи през фоайето.
8.
Милер откри къщата в тихия жилищен квартал на Уимбълдън без никакви трудности. Вратата отвори самият лорд Ръсел — наближаващ седемдесетте човек, облечен с вълнена жилетка и папийонка под яката на ризата. Милер се представи.
— Вчера в Бон обядвахме заедно с мистър Антъни Кедбъри — каза той. — От него научих за вас, даде ми и препоръчително писмо. Много моля да поговорим, сър.
Застанал на най-горното стъпало, лорд Ръсел озадачено го гледаше.
— Кедбъри — промърмори той. — Май не си го спомням…
— Кореспондент на един английски вестник във ФРГ — поясни Милер. — Работи там непосредствено след края на войната. Изпращал е кореспонденции за някои процеси срещу военнопрестъпници, в които сте участвали и вие в качеството си на заместник-прокурор. Сигурно си спомняте процеса срещу Йозеф Крамер и останалите убийци от Белцен…
— Разбира се, разбира се. Сега си спомням Кедбъри — онзи момък от пресата… Години не съм го виждал. Но защо стоите тук, заповядайте вътре. Тук е студено, пък аз вече не съм млад… Влизайте, влизайте!
Лордът се извърна и без да чака отговор, се насочи към вътрешността на къщата. Милер го последва, като не забрави да затвори вратата пред напорите на ледения вятър, появил се в първия ден на новата 1964 година. Окачи палтото си в антрето, подчинявайки се на съвета на домакина, после го последва. В камината на всекидневната приятно пламтеше огън.
Милер извади писмото на Кедбъри и го подаде на стареца. Лорд Ръсел го прочете и учудено вдигна вежди.
— Дошли сте чак тук само за да получите информация за някакъв си нацист? — Очите под гъстите вежди огледаха внимателно младежа. — Добре, сядайте. Няма никакъв смисъл да стърчим прави.
Настаниха се в тапицираните с цветна дамаска кресла, разположени от двете страни на камината.
— Как така млад германски репортер се е нагърбил със задачата да преследва нацисти? — попита без встъпление лорд Ръсел. Прямотата му се стори малко неуместна на Милер и той каза:
— Нека ви разкажа цялата история.
— Така ще е най-добре — кимна благородникът и се наведе да изчука лулата си в решетката на камината. Милер започна, а той отново я напълни, после доволно запуфка. Когато наближи краят на историята, в лулата бяха останали няколко последни гранки тютюн.
— Надявам се, че съм успял да стана ясен със своя английски — приключи Милер и зачака реакцията на стария прокурор.
Лорд Ръсел с мъка се изтръгна от някакви свои мисли.
— О, да. Вашият английски е доста по-ясен от моя немски въпреки всичките ми години в Германия. Човек, знаете, забравя…
— Тази история с Рошман… — започна Милер.
— Крайно интересна наистина. Защо искате да го откриете?
Въпросът беше изстрелян с внезапна острота и Милер забеляза, че очите на стареца го наблюдават с будно любопитство.
— Ами имам своите причини… — сковано започна той. — Убеден съм, че този човек трябва да бъде предаден на съда.
— Хм, всички искаме това, но въпросът е дали на практика ще стане така.
— Ще стане, стига да го открия! — убедено възкликна Милер. — Давам ви своята дума!
Английският благородник никак не се впечатли от ентусиазма му. Малки, съвършено правилни кръгчета ритмично изскачаха от чашката на лулата му и бавно се устремяваха към тавана. Паузата се проточи.
— Питам се дали вие си спомняте за такъв човек, милорд.
— Дали го помня ли? — сепна се лорд Ръсел и сякаш изведнъж включи на скорост. — Разбира се, че го помня. Ако не самия човек, поне името му. Мъча се да прикача и едно лице към това име, но засега не успявам. Паметта на старците отслабва, знаете… Още повече, че в онези години край мен имаше сума подобни типове…
— Вашата военна полиция го е арестувала в Грац на двайсети декември 1947 година — припомни му Милер, след което му показа копия от снимките на Рошман. Лорд Ръсел ги разглежда в продължение на няколко секунди, после стана и дълбоко замислен, започна да крачи из стаята.
— Да — каза той и изведнъж се спря. — Вече го виждам. Делото му действително беше изпратено от Грац, от нашата военна полиция там… А Кедбъри е изпратил кореспонденцията си от службата ни в Хановер. — Лорд Ръсел се извърна към Милер и попита: — Значи вашият Таубер за последен път го е видял, като изчезва от Магдебург с някаква кола, така ли? И това е станало на трети април 1945 година?