Пренощува в Мюнхен, тъй като му се наложи да пътува бавно по отрупаните със сняг пътища — често в едно-единствено платно, тъй като другото беше заето от булдозери и камиони с пясък, които се опитваха да надвият непрестанно сипещия се сняг. Рано на следващата сутрин отново беше на път и сигурно по обяд би стигнал до Виена, ако в района на Бад Толц, южно от Мюнхен, не беше попаднал на голямо задръстване.
Аутобанът се виеше през гъсти борови гори. Изведнъж насреща му изникна гора от знаци, която настойчиво го подканяше да намали скоростта. Следвайки указанията им, той постепенно спря. В аварийното платно беше спряла полицейска кола с включени предупредителни светлини, а двама полицаи в бели униформи задържаха движението. Същото ставаше и на платното за обратно движение. От двете страни на аутобана личеше някакъв черен път, прокаран сред гъстите редици на боровете. В двата му края стояха войници със светещи палки и очевидно очакваха нещо да се появи от гората.
Изгарящ от нетърпение, Милер смъкна страничното стъкло и викна към полицаите:
— Хей, какво става тук? Защо ни спирате?
Единият от мъжете в бели униформи бавно пристъпи към ягуара и се усмихна.
— Военни маневри. След десет минути трябва да се появи колона танкове.
Първата бойна машина изскочи от гората точно след четвърт час. Дългият хобот на дулото й сякаш душеше мразовития януарски въздух и търсеше скрита опасност. След миг плоското бронирано туловище на танка се измъкна от гората и започна да пресича магистралата с оглушително тракане на веригите.
Старши сержант Улрих Франк беше щастлив човек. На тридесетгодишна възраст вече беше постигнал най-голямата мечта в живота си — да бъде командир на танк. Още помнеше деня, в който се беше родила тази мечта — беше 10 януари 1945 година, когато манхаймското момченце отиде на кино. По време на прегледа екранът се тресеше и виеше, изпълнен до краен предел с „кралските тигри“ на Хасо фон Мантойфел, които бяха тръгнали да спрат офанзивата на англоамериканските войски.
Момчето гледаше със страхопочитание и възторг неясно мержелеещите се фигури на танковите командири, чиито глави в стоманени каски и предпазни очила стърчаха от люковете на ревящите машини. Оказа се, че това е повратният момент в живота на десетгодишния Улрих. Когато излезе от салона, той даде клетва пред себе си, че един ден ще стане командир на танк.
Изпълнението на тази клетва отне деветнадесет години от живота му, но той удържа на дадената дума. На онези зимни маневри в горите край Бад Толц старши сержант Улрих Франк участваше за пръв път като командир на танк — една чудесна машина „М-48 Патън“.
Оказа се обаче, че това ще бъде и последното му учение с такъв тип танк. В казармата чакаха, подредени в редици и блеснали с новата си боя, френски машини „АМХ-135“, с които трябваше да бъде превъоръжена неговата част. По-бърз и по-добре въоръжен от „Патън“, новият „АМХ“ само след седмица щеше да бъде поставен под негово командване.
Франк хвърли поглед към черния кръст, символизиращ принадлежността на бойната машина към армията на новата германска държава, после очите му се спряха под изписаното непосредствено под купола собствено име на танка. Изпита леко съжаление. Макар че беше командир на този танк само от шест месеца, той завинаги щеше да си остане първата му бойна машина, голямата му любов. Беше я кръстил „Драхенфелс“ — „Скалата на дракона“ — името на онова място на завоя на Рейн, където преди столетия Мартин Лутер се заел да превежда Библията на немски език и запратил мастилницата си по изскочилия наблизо дявол. След превъоръжаването този „Патън“ най-вероятно щеше да отиде за претопяване.
Намалявайки ход, танкът прекоси с полюшване крайпътната канавка и бавно изчезна сред дърветата.
Най-накрая Милер се добра до Виена. Беше следобед на 4 януари. Отправи се към центъра и попита къде се намира площад Рудолф, оставяйки ангажирането на стая в хотел за по-късно.
Без затруднения откри № 7 и хвърли поглед към списъка на обитателите. Срещу един звънец на третия етаж беше поставена картичка с надпис „Център за документация“. Той изкачи стълбите и почука на вратата, боядисана в кремав цвят. Някой надникна през шпионката и миг по-късно ключалките изщракаха. На прага застана хубаво русо момиче.
— Какво обичате?
— Казвам се Петер Милер и искам да разговарям с господин Визентал. Нося препоръчително писмо.