Милер извади плика и го подаде на момичето. Тя го погледна колебливо, усмихна се с напрегната усмивка и го помоли да почака. След няколко минути надникна от дъното на коридора и му направи знак да я последва.
— Оттук, моля.
Милер затвори входната врата и тръгна по извития коридор, който свършваше пред някаква затворена врата. Човекът зад бюрото се изправи да го посрещне.
— Влезте, моля — каза Симон Визентал.
Беше по-едър от очакваното, висок и широкоплещест мъж, някъде около шестдесетте, облечен в сако от туид. Беше изгърбен така, сякаш очите му постоянно търсеха да открият някой паднал на земята документ. В ръката си държеше препоръчителното писмо на лорд Ръсел.
Кабинетът му беше малък и претъпкан. Едната му стена беше изцяло заета от лавици с книги, а срещу нея имаше нещо като колаж от увеличени фотокопия на показания и протоколи за разпит на членовете на различни антинацистки организации. В дъното имаше дълъг диван, също затрупан с книги, а прозорчето вляво от вратата гледаше към мрачен вътрешен двор. Тъкмо пред този прозорец беше поставено писалището на домакина. Милер се отпусна в стола пред него, явно предназначен за посетители. Известният ловец на нацисти се настани зад бюрото и още веднъж прочете писмото на лорд Ръсел.
— Лордът пише, че се опитвате да откриете есесовски престъпник — започна без всякакви предисловия той.
— Точно така.
— Мога ли да зная името му?
— Рошман. Капитан Едуард Рошман.
Симон Визентал повдигна вежди и учудено подсвирна.
— „Касапина на Рига“. Един от петдесетте най-търсени престъпници в моя списък. Мога ли да попитам защо се интересувате точно от него?
Милер започна да разказва, като се стараеше да не се впуска в подробности.
— По-добре да започнете отначало прекъсна го Визентал. — Още от историята с онзи дневник.
Наложи му се за четвърти път да разказва всичко, което вече бе изложил пред човека от Лудвигсбург, Кедбъри и лорд Ръсел. Всеки път разказът му ставаше малко по-дълъг, тъй като към него се прибавяше по някой нов щрих от живота на Рошман. Започна от самото начало и млъкна едва след като описа помощта, която му беше оказал английският благородник.
— Сега искам да разбера какво е станало, след като Рошман е скочил от влака — приключи той.
Симон Визентал гледаше към притиснатото от жилищни блокове дворче и мълчеше. Очите му проследяваха снежинките, които колебливо се спускаха в тясната и мрачна шахта.
— Разполагате ли с дневника? — попита накрая той.
Милер бръкна в куфарчето си и постави тетрадката на Таубер върху бюрото.
Визентал я гледаше със страхопочитание, после внимателно се зае да я прелиства.
— Невероятно! — прошепна той, после вдигна глава и се усмихна. — Добре, приемам, че вашият разказ е автентичен…
— Нима сте се съмнявали в това? — вдигна вежди Милер.
— Съмнения винаги съществуват, хер Милер — приятелски каза Симон Визентал. — Вашата история е много странна. Все още не ми е ясен мотивът, поради който именно вие сте се заели да издирвате Рошман.
— Аз съм репортер — сви рамене Милер. — А това е отличен материал за човек като мен.
— Който едва ли някога ще види бял свят и едва ли си струва всичките ви спестявания. Сигурен ли сте, че не влагате нищо лично?
Милер се замисли.
— Вие сте вторият човек, който ми задава този въпрос. Първият беше издателят Хофман, собственик на „Комет“. Защо трябва да влагам нещо лично? Аз съм само на двайсет и девет години, а тази история е станала далеч преди да съм пораснал.
— Разбира се — каза Визентал, хвърли поглед към ръчния си часовник и се изправи. — Часът е пет и ми се иска да се прибера у дома. Бихте ли ми оставили дневника до утре? Искам да го прочета.
— Разбира се — отвърна Милер.
— Чудесно. Ако дойдете в понеделник сутрин при мен, ще се опитам да попълня някои празнини в тази история около Рошман.
В десет сутринта в понеделник Милер отново потропа на вратата на Визентал. Завари го да се бори с огромна купчина кореспонденция, пристигнала през двата почивни дни. При влизането на репортера той вдигна очи и му посочи стола пред себе си. И двамата мълчаха. Ловецът на нацисти внимателно изрязваше ъглите на пликовете и едва след това вадеше съдържанието им.
— Събирам марките — поясни той. — А и искам да пазя пликовете цели.
Занимава се още няколко минути с тази дейност, преди да проговори отново:
— Снощи привърших дневника. Наистина забележителен документ!
— Изненадахте ли се от нещо?
— Не. Поне не от съдържанието му. Всички ние малко или много изживяхме същите ужаси. С известни вариации, разбира се. Но Таубер е изключително прецизен и от него би излязло великолепен свидетел. Забелязвал е всичко, дори и най-незначителните подробности. И съответно ги е записвал. Това е много важно за произнасянето на евентуална присъда в Германия или Австрия. Жалко, че е мъртъв.