След войната за известно време беше шофьор на ОДЕССА и превозваше човешки товар на юг от Южен Тирол, прекосявайки многократно Германия и Австрия. През 1946 година един прекалено подозрителен американски патрул го спира за проверка. Макензен е принуден да ликвидира всичките четирима войници в джипа, като двама от тях убива с голи ръце. Оттогава насам се укрива.
По-късно му поверяват охраната на някои висши ръководители на ОДЕССА. Някъде по това време му лепват прякора Маки Ножа, макар че никога не прибягва до употребата на нож, а предпочита да троши вратовете на „обектите“ си със своите мечешки лапи. В средата на петдесетте вече е спечелил уважението на своите началници, които го назначават за главен палач на ОДЕССА. На него се разчита за тихото и безшумно ликвидиране на всеки, който се доближава прекалено до лидерите на организацията, както и на онези от нейните членове, които проявяват склонност към предателство. Към януари 1964 година той има зад гърба си 12 безупречно изпълнени задачи от подобен характер.
Телефонното позвъняване дойде точно в осем. Администраторът подаде глава от гишето и потърси с поглед Милер, който се беше настанил пред телевизора във фоайето.
— Хер Милер, това съм аз, Моти — прозвуча в слушалката познатият вече глас. — Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Всъщност не аз, а някои мои приятели. Искате ли да се срещнете с тях?
— Ще се срещна с всеки, който е в състояние да ми помогне — отвърна Милер, живо заинтригуван от сложните маневри на своя нов познат.
— Чудесно! — възхити се Моти. — Тогава излезте от хотела и тръгнете по Шилер Щрасе наляво. Две преки по-надолу, от същата страна на улицата, ще видите сладкарница „Линдеман“. Ще ви чакаме там.
— Веднага? — учуди се Милер.
— Да. Бих дошъл да ви взема, но вече съм тук със своите приятели. Идвайте!
Милер си взе палтото и излезе. Сви наляво и забърза по тротоара. Но преди да измине и една пресечка, усети как нещо твърдо се притиска в ребрата му, а една кола се отклони от движението и рязко спря до тротоара.
— Качвайте се на задната седалка, хер Милер! — изхриптя в ухото му дрезгав глас.
Вратата на колата се отвори. Човекът отзад го ръгна още веднъж с твърдия предмет и Милер се подчини. Вътре имаше още един човек, ако не се брои шофьорът зад кормилото. Той се отмести да му направи място. Онзи отзад също влезе, вратата се затръшна и колата рязко потегли.
Сърцето на Милер бясно препускаше. Огледа тримата си похитители, но лицата им му бяха напълно непознати. Пръв проговори човекът отдясно — онзи, който му беше отворил вратата.
— Ще ви привържа очите — простичко каза той. — Не искаме да знаете къде ви водим.
В следващия миг върху главата му беше нахлузено нещо като черен чорап, който опря чак до носа му. В съзнанието му изплуваха студените сини очи на човека от хотел „Дрезден“, а в ушите му прозвуча предупреждението на Визентал: „Бъдете предпазлив, защото хората от ОДЕССА могат да бъдат опасни.“ После се сети за Моти и с удивление се запита как е възможно един от тези хора да чете еврейски вестник насред сградата на израилтянската общност.
Пътуваха в продължение на двадесет и пет минути, после колата забави ход и спря. Милер чу как се отваря някаква порта, колата мина през нея и отново спря, като този път заглъхна и двигателят й. Измъкнаха го от задната седалка и го преведоха през някакъв двор, като го придържаха за лактите. За миг усети върху лицето си полъха на студения нощен въздух, след което отново се оказа във вътрешността на някаква сграда. Зад него се затръшна врата, след което го поведоха надолу по късо стълбище. Въздухът беше топъл, а столът, в който го бутнаха — удобен и добре тапициран.
— Махнете превръзката — нареди някакъв глас и чорапът беше смъкнат от главата му. Младежът премигна, за да свикне с ярката светлина.
Очевидно помещението беше под нивото на земята, тъй като никъде не се виждаха прозорци. Високо горе на една от стените тихо мъркаше вентилатор. Оказа се, че се намира в удобно и добре обзаведено помещение, което очевидно служеше и за заседателна зала, тъй като в средата му имаше дълга маса с наредени край нея осем стола. В останалото пространство бяха разпръснати пет-шест кресла край малка масичка за кафе, стъпила върху красив овален килим.
Застанал до заседателната зала, Моти се усмихваше кротко и почти извинително. Двамата, които го бяха довели — здравеняци на средна възраст, стояха от двете страни на стола му. Отсреща, оттатък масичката за кафе, беше седнал четвъртият — очевидно шефът, тъй като се беше отпуснал небрежно на стола си, а всички останали стояха прави и, изглежда, очакваха по-нататъшни заповеди. Около шестдесетгодишен, определи Милер. Слаб и кокалест мъж с хлътнали бузи и гърбав нос. Очите му будеха безпокойство и страх. Кафяви и потънали дълбоко в очните кухини, те бяха блестящи и проницателни — очи на истински фанатик. Той проговори пръв: