— Ясно, хер Колб — процедиха устните му. — Я седнете за малко.
Ръката му посочи твърд стол, а сам той се настани в креслото насреща. В продължение на няколко минути оглежда госта си с намръщено лице, мълчаливо и изпитателно. После изведнъж изкрещя:
— Как ви беше името?
— Колб, хер доктор.
— Другите имена?
— Ролф Гюнтер, хер доктор.
— Имате ли някакви документи?
— Само шофьорска книжка — отвърна невъзмутимо Милер.
— Дайте да я видя!
Адвокатът (защото такава беше професията му) протегна ръка. Милер се принуди да стане от мястото си и да постави искания документ в разтворената му длан. Той го разгърна и внимателно проучи съдържанието му. Хвърли бегъл поглед към Милер, очевидно сравнявайки снимката с оригинала. Сравнението явно го задоволи.
— Кога сте роден? — отново с остър тон попита той.
— Моят рожден ден ли?… Ами на осемнайсети юни, хер…
— Годината, Колб!
— Хиляда деветстотин двайсет и пета.
В продължение на още няколко минути вниманието на адвоката беше ангажирано с шофьорската книжка.
— Чакайте тук! — внезапно нареди той и се изправи.
Тръгна към другата част на къщата, в която имаше обзаведен кабинет за частна практика с отделен вход. Влезе вътре, отключи стенния сейф. От него измъкна някаква дебела книга и нервно започна да я прелиства.
Познаваше по име Йоаким Еберхарт, но никога не беше го виждал. Не беше съвсем сигурен какъв е бил последният му чин в СС. Книгата потвърди написаното в препоръчителното писмо. Йоаким Еберхарт, получил званието полковник от СС на 10 януари 1945 година. Прелисти още няколко страници и потърси името Колб. Седем души в списъка носеха такава фамилия, но само един от тях беше Ролф Гюнтер. Старши сержант от април 1945 година. Дата на раждане: 18.6.25. Той затвори книгата, сложи я обратно в касата и превъртя ключа. Върнал се в гостната, адвокатът видя, че посетителят му продължава да седи на твърдия стол, без да помръдва.
— Знаете ли, може би няма да съм в състояние да ви помогна — каза му той, докато се настаняваше срещу него.
Милер леко прехапа устна и бавно кимна с глава.
— Нямам къде другаде да отида, хер доктор — промълви той. — Като почнаха да ме търсят, аз отидох при хер Еберхарт, а той ми даде това писмо и каза да дойда тук. Каза, че ако вие не можете да ми помогнете, никой няма да го стори…
Адвокатът се облегна назад и впери поглед в тавана.
— Питам се защо не ми е позвънил, след като толкова много е искал да ви помогна — проточи той, очевидно очаквайки някакъв отговор от своя събеседник.
— Може би не е искал да говори по телефона… по въпрос като този… — с надежда в гласа произнесе Милер.
Адвокатът го дари с един намръщен поглед.
— Възможно е — късо каза той. — Но май е по-добре да ми разкажете как се накиснахте…
— Да, хер доктор, разбира се… Искам да кажа… един човек ме позна и сетне казаха, че идват да ме арестуват… И аз изчезнах. Трябваше да го направя…
Адвокатът въздъхна.
— Започнете от началото — уморено каза той. — Кой ви позна, като какъв ви позна?
Милер пое дълбоко дъх и започна:
— Ами… Бях в Бремен, хер доктор. Там живея и работя… по-скоро работех при хер Еберхарт, докато се случи всичко това… Във фурната. Един ден, преди около четири месеца, ми стана лошо, както си вървях по улицата. Ужасни болки в стомаха… Сигурно съм припаднал на тротоара, защото се свестих в болницата.
— Коя болница?
— Общинската болница в Бремен, господине. Направиха ми изследвания и казаха, че имам рак. В стомаха… Дотук, рекох си… Нали разбирате?
— Всеки стига до някакъв край — кисело отвърна адвокатът.
— Ами това си помислих, господине… Обаче май го хванаха в ранна фаза… Не ме оперираха, а взеха да ме лекуват с хапчета. След известно време ракът започна да отстъпва.
— Доколкото разбирам, вие сте един голям късметлия. А стана така, че ви разпознаха?
— Ами санитарят, господине… Един евреин, който все ме зяпаше. Когато беше дежурен, все мен зяпаше… Доста странно, знаете… Този поглед започна да ме тревожи. Сякаш на лицето му пишеше „тебе те познавам“. Аз самият за пръв път го виждах, но имах чувството, че той знае кой съм.
— Продължавайте — подкани го с нарастващ интерес адвокатът.
— Ами преди около месец ми казаха, че вече мога да се преместя в някоя клиника или санаториум. Разноските се покриваха от застраховката ми във фурната. Преди да напусна болницата, пак се сетих за онзи евреин. Изгубих няколко седмици, но все пак успях да разбера кой е той. Оказа се, че е бил във Флосенбург…
— Вие сте служили във Флосенбург? — подскочи в стола си адвокатът.