Аутобанът за Оснабрюк — един град, разположен в най-северната част на провинцията Рейн-Вестфалия, минаваше през Манхайм, Франкфурт, Дортмунд и Мюнстер. Четири или пет часа с кола в зависимост от пътните условия. Наближаваше три часът сутринта, а датата беше 21 февруари.
Оттатък улицата Макензен стоически понасяше студа на втория етаж на недовършената постройка. Лампата в стаята срещу него продължаваше да свети. Очите му не се отделяха от осветения прозорец и входа на хотела. В случай че Байер си тръгне сам, той нямаше да има никакви пречки да се справи с Милер. Обратният вариант също изглеждаше сигурен — ако Милер по някакви причини излезе от хотела сам, ще бъде ликвидиран още на улицата. Същото ще стане и ако някой от двамата реши да отвори прозореца за глътка чист въздух. Макензен потръпна и притисна по-здраво към рамото си приклада на тежкия ремингтон, калибър 300. С такава пушка нямаше начин да пропусне целта си от 20–30 метра разстояние. Нужно беше просто да се чака подходящият момент. А Макензен умееше да прави това, тъй като беше един безкрайно търпелив човек…
Милер тихо си събираше нещата. Съзнаваше, че Байер трябва да бъде откъснат от света най-малко за шест часа. Имаше вероятност да скрие от шефовете си своето предателство, за да може да запази живота си, но Милер не можеше да разчита на това.
Изгуби още няколко минути да притегне превръзките по ръцете и краката на дебелия, после обърна креслото странично. Така го лишаваше от възможността да се тръшне на пода заедно с тежката мебел и по този начин да привлече вниманието на хотелския персонал. Телефонният кабел отдавна беше прекъснат. Огледа стаята за последен път, после излезе и внимателно заключи отвън.
На стълбищната площадка спря и се замисли. Беше почти сигурно, че нощният портиер го е видял да се качва заедно с Байер. Нямаше начин да излезе сам, да си плати сметката и да замине — какво щеше да си помисли онзи човек? Обърна се и тръгна в обратна посока по дългия коридор. В дъното имаше един нисък прозорец, под който се намираше аварийната стълба. Милер го отвори и прекрачи перваза. След няколко секунди беше вече в задния двор на хотелчето, превърнат от управата в паркинг и гараж. В стената имаше малка вратичка, от която се излизаше на тясната пуста уличка зад хотелската постройка.
Три минути по-късно младежът вече усилено крачеше, тъй като трябваше да измине пеш повече от пет километра, които го деляха от ягуара, паркиран в близост до дома на Байер. Алкохолът и бурната му нощна дейност го караха да се чувствува ужасно изморен. Спеше му се адски, но съзнаваше, че трябва да се добере до Винцер, преди да е вдигната тревогата.
Малко преди четири часа се качи в ягуара и половин час по-късно вече се включи в аутобана, водещ на север към Хелбрун и Манхайм.
Напълно изтрезнял, Байер започна борбата за освобождаването си почти веднага след излизането на Милер. Направи опит да извие главата си така, че да достигне със зъби превръзката на ръката си въпреки чорапите и шала в устата му. Но тлъстините не позволяваха на врата му да се прегъне до необходимия ъгъл, а зъбите му стояха разтворени от натиканите в устата му чорапи. Налагаше се често да почива, дишайки дълбоко и на пресекулки през носа си. Напрегна мускули и дръпна краката си с всичка сила. Но превръзките се държаха здраво. Накрая реши да се съсредоточи върху китките, въпреки че счупеният пръст го болеше адски и пареше.
Убедил се, че и това няма да му донесе успех, той вдигна поглед към нощната лампа на пода до себе си. Крушката си стоеше на мястото, а той знаеше, че една счупена електрическа крушка предлага достатъчно остри парченца стъкло за срязването на вратовръзка.
Приближаването на преобърнатото кресло до лампата и счупването на крушката му отне повече от час.
Оказа се, че срязването на една вратовръзка с парченце стъкло от електрическа крушка съвсем не е толкова лесно, колкото може да изглежда на пръв поглед. Прерязването на една-единствена нишка от здравия плат отнемаше повече от час. От китките на Байер струеше пот. Попивайки в тъканта на вратовръзката, тя още повече затягаше възлите върху тлъстите му ръце. Едва в седем сутринта, когато дневната светлина бавно заля покривите на заспалия град, първата нишка плат отстъпи пред упоритото движение нагоре-надолу на тънкото парченце стъкло. Малко преди осем дебелакът успя да освободи лявата си китка.
В същия час ягуарът на Милер летеше по околовръстния пръстен на Кьолн. От Оснабрюк го деляха сто и петдесет километра. Заваля и хлъзгавият аутобан се оказа буквално потопен от тонове вода, изливаща се на гъсти завеси от навъсеното небе. Младежът започна да се унася от ритмичното движение на чистачките пред себе си. Реши да намали скоростта на 120 километра, тъй като имаше съвсем реална опасност да излети от някой завой и да се пльосне в калните крайпътни ниви.