Той се приближи до двете маси да остави няколко документи от последните минути за Сафелети.
— Мистър Дюит — каза тя като го забеляза.
— Мис Мейхъни.
— Уведомен ли сте надлежно за заповедта за обиск?
Той я огледа по-внимателно, отблъснат леко от спокойното презрение, с което го наблюдаваше.
— Да — и не можа да се сдържи да не попита: — Ваше дело ли е?
Тя вдигна рамене:
— Скоро ще разберете, Дюит. Мисля, че сте известен с вашето търпение.
Той остави папката на масата на обвинението и после си намери място сред скамейките в залата, които имаха досущ черковен вид. След няколко минути пристигна Нелсън, последван от Клеър, доктор Фредерик Харт и доста репортери.
След малко на задните места се оформи група — Кап, Марвин Ууд, Питър Тили, доктор Харолд Крисчънсън, Хектор Рамирес, Клеър и няколко униформени полицаи.
Залата приличаше на помещение от реклама за панели за ламперия и акустични плочки за таван. Кафеникаво сивкавият килим беше изтрит почти до неузнаваемост. Двете знамена от двете страни на издигнатия подиум на съдията бяха безжизнени. Щатският герб на Калифорния стоеше закрепен на стената точно зад и над мястото, където щеше да седне съдията. Статив с огромен куп чиста машинописна хартия стоеше до мястото за свидетелите.
Куин беше въведен и настанен да седне отляво на Мейхъни. Беше облечен със срамния оранжев гащеризон, който се даваше на всички затворници.
— Станете всички за почитаемия Алберто Даниели — извика плътният глас на съдебния пристав.
Даниели, който беше в началото на своите четиридесет години, имаше тъмна коса, прошарена на много места, здрав и решителен римски нос и изпити скули. Беше дребен и слаб мъж, изглеждащ дори незначителен, въпреки солидната и пречеща на нормалните му движения черна тога.
Сафелети изглеждаше поразително в тъмния си костюм на тънко райе и супермодерната риза с яка, пристегната с игла за вратовръзка, която на свой ред беше оцветена патриотично в червено, бяло и синьо.
С приглушено бръмчене от вентилационните решетъчни отвори на тавана започна да нахлува свеж въздух. Дюит вдигна поглед към един от отворите и си представи за пореден път как Куин е убивал жертвите си. Удари нервно палците на свитите си юмруци.
Клеър беше облечена с консервативно морскосин костюм, дълги тъмни чорапи и обувки с високи токчета от здрава патентова кожа. Беше си сложила очила с големи стъкла и тъмни рамки. Самата приличаше на прокурор. Носеше тежко куфарче, което стоеше до краката й. Лявата й ръка мачкаше носна кърпичка. Никакво друго скъпоценно украшение, освен малки като кабарчета златни обици на ушите.
Даниели каза с металически глас, който като че ли излизаше от изтъркани вече гласни струни:
— Съдът ще се занимае с дело по предварително разпитване и изслушване, номер тринайсет–девет–седем–едно, именувано Щатът Калифорния срещу Майкъл Куин. Това ли е правилното ви име?
— Да, сър — отговори Куин.
— Стенограмата следва да отрази, че обвиняемият е представен от съветващ адвокат. Щатът е представен от Бил Сафелети, главен прокурор от името на област Монтерей. Аз съм съдията Алберто Даниели. Готов ли е щатът да продължи?
— Да, Ваша Чест.
— А защитата?
— Защитата е готова, Ваша Чест — каза Мейхъни.
— Желаете ли оплакванията на ищеца да бъдат прочетени изцяло, да бъдат прочетени в общи линии или се отказвате от това си право?
— Ще се откажем от това — отговори тя. — Бих искала обаче да направя предложение, на този етап да се изключат свидетели.
— Решено.
— Ваша Чест — реагира Сафелети, — щатът е определил Джеймс Дюит като помощник и офицер по разследването.
— Добре — каза Даниели с категоричен тон. — Детектив Дюит, застанете, моля, до мистър Сафелети тук отпред. Всички други свидетели ще бъдете отведени вън от залата и ще бъдете викани в подходящо време. Благодаря ви. — В продължение на следващите няколко минути настана объркване и дори суматоха, когато бяха прочетени имената и свидетелите, включително Клеър, излязоха от съдебната зала. Докато имаше готовност да се възобнови предварителното дело по изслушване, в залата останаха само шепа най-любопитни репортери и двама художници на скици.