— Той си мисли, че Мейхъни ще го измъкне — каза Джеймс. — Мисли си, че още има шанс да ме спипа. Май греши, доколкото разбирам?
— Палежът струва най-малко две години, Файър Маршал казва, че случаят е добър. Останалото зависи от това, какви материали ще съберем в досието. Чувствам се оптимист за това. Що се отнася до твоето замесване… може би е по-добре предварителното дело с теб да мине първо, за да се изчисти атмосферата. Ще чакаме и ще видим.
— Той никак няма да помогне на моя случай, това е повече от сигурно. Той си има план. Иска да ме спипа в капана си.
— Няма, но и ние знаем какво да направим — Сафелети протегна ръка за довиждане. — Ще съберем нашите пословични усилия, ще съберем материали каквито трябва и ще подготвим финалната смъртна атака. Майкъл Куин си мисли, че знае много неща за тъмнината, но май има още много да научи.
— Може би — каза Джеймс Дюит. Пусна ръката му и се отдалечи със съвсем различно от неговото чувство, което просто обръщаше вътрешностите му. Имаше някакъв отблясък в погледа на Майкъл Куин. Обезпокоителен отблясък. Такъв, който плашеше Джеймс Дюит.
Тази нощ беше буден сред тъмнината наоколо.
2.
Куин се питаше дали Дюит е разбрал неговото послание. Мислеше се за толкова брилянтен. Да, брилянтен удар беше това признание, тази „изповед“. Глазурата на тортата. Истинско предвещание. Беше взел своето решение веднага, след като видя вътрешностите на областния затвор и разбра, че нощем на пост са само двама от охраната. Човек трябваше да благодари на своите щастливи звезди, че хората си стискаха толкова много парите — хората предпочитаха да си направят някой тъп кеф, отколкото да знаят, че има трима стражи, които не вършат нищо нощем в техния областен затвор.
Той вече не беше Майкъл Куин; виждаше себе си като Трапера Джон.
Трапера Джон свали единствения чаршаф от твърдия дюшек и захапа края на плата. Закъса го и след това продължи с ръце докато откъсна тънка дълга ивица. При четвъртото си захапване предният му зъб се пукна и той почти извика от болка, но в последния миг се сдържа. Стисна зъби, дишайки задъхано, и започна да си свири. „Свири си докато работиш.“ Помнеше филмите на Дисни от времето, когато Стивън беше малък.
Трийсет минути по-късно целият чаршаф беше нарязан на триинчови ивици. Започна да завързва краищата им, изработвайки така едно дълго „въже“. Бяха изминали седмица и три дни от разговора с Дюит — напълно достатъчно време страхът му да се слегне. Беше се държал като затворник образец; навсякъде просто улесняваше охраната в дейността им и не ги караше да се притесняват от нищо. Но мислеше постоянно за капана. Той трябваше да бъде внимателно подготвен. Можеш да хванеш всичко в капан, ако заложиш каквато трябва стръв.
Грешката, която беше направила областта на щата, беше, че подготвяше своите млади новобранци в затворите. Тази вечер беше русото хлапе, което беше просто чудесно. Поради цял комплекс от причини трябваше да бъде тази вечер.
Разбра, че сега е около шест часа. Смяната се сменяше точно като по часовник — още една от техните грешки: предсказуемостта. Русото хлапе щеше да мине за проверка след около половин час и да донесе таблата с вечеря. Чудесно.
Куин съблече оранжевия си гащеризон. Уви началото на „въжето“ около едното си бедро, по-нататък премина върху другото. Продължи така нагоре и уви трета част под мишницата и върху рамото. Облече си пак затворническия костюм и затвори ципа му. Да направи примка беше много лесно: беше правил безброй примки в своето време. Надяна примката на врата си и я завърза здраво за намотаното въже така, че да стърчи достатъчно дълъг свободен край. Илюзия, ключът към всеки капан. Сега въпросът беше да се изкачи на мястото си за спане и да успее да завърже този свободен край около порцелановата арматура на лампата, намираща се в средата на тавана. Направи широк хлабав възел и го затегна около нея както трябва. Наведе се и отпусна теглото си. Издържа го. Чудесно. Висеше на тавана, а всъщност теглото се поемаше от намотаното въже. Набръчка устни и се напъна силно като при голяма нужда, изтласквайки така всичката кръв, която можеше да изтласка, в лицето си. Прави така няколко минути и докато чу русото хлапе да отваря решетъчната врата в края на коридора, знаеше, че лицето му е адски мораво. Тогава се оттласна съвсем леко от леглото си и се остави да увисне изцяло на въжето. Почувства как ивиците чаршаф стягат бедрата, прекъсвайки оросяването с кръв, но издържат добре теглото му. Примката около врата се оказа с чудесна дължина: достатъчно стегната, за да опъне врата му и подсили ефекта от тъмночервеното му лице. Килна глава на една страна като за последен щрих, ококори очи и изплези език. Отворените очи бяха добър елемент — какъв щрих! — можеше да вижда всичко, което става.