Хлапето достигна килията, надникна вътре, видя го и веднага заработи с ключа. Красотата на неопитността.
— Хари! — извика хлапето. Малко усложнение, но нямаше такова нещо, с което Трапера Джон да не може да се справи. Момчето влезе в килията; вратата беше широко отворена. Веднага дойде до трупа и погледна нагоре. — Леле Господи! — каза то загубило дъх и глас, виждайки това лице и език.
Трапера Джон го ритна в слабините възможно най-силно. Хлапето зяпна, останало без въздух, и приклекна пребледняло без да може да издаде нито звук. Трапера Джон се подпря пак на леглото, отвърза въжето от порцелановата арматура и падна на пода на килията. Веднага ритна момчето в лицето и после смаза ребрата му и гръдната кост с удар с коляно надолу, отпускайки с всички сили пълната си тежест. Хвана главата му за косата и я удари силно в пода. После издърпа трупа под леглото и взе ключовете от него. Единственото умно нещо, което правеха, беше, че оставяха охраната невъоръжена.
Изненадата беше неговото най-силно оръжие. Почака докато чу Хари да приближава тичешком и изскочи в коридора точно срещу него. Хари спря рязко вцепенен. Трапера Джон се считаше за много добър в ударите с крак от място. Ташаците на другия бяха футболната топка. Хари падна. Трапера Джон смаза и неговите ребра.
Адаптацията беше ключът към оцеляването.
Главата на Хари просто се пукна, когато удари със замах и нея в пода. Домъкна го в килията. Униформата на Хари му стана добре и това беше добро начало. Това, което трябваше да направи сега, беше да намери онова хлапе Били Талбо и да извърши последното действие. Истинско предвещание.
Шоуто започваше!
Оказаха се много по-добри, отколкото си беше представял. Единствените оръжия, които можа да намери, бяха огнестрелни. Беше разчитал на помощта на пистолет при своето бягство, въпреки че нямаше никакво намерение действително да го използва. Сърцето му биеше силно от вълнение. Най-накрая щеше да се разплати с Дюит. Сега нищо не можеше да го спре. Времето му беше ограничено, изборът — ограничен. Ако всичко свършеше с истинско шоу, щеше да има пистолет за Еми Дюит, въпреки непоносимата му реакция на гледка с кръв. Но в този късен момент неговата реакция нямаше да бъде от значение — това наистина щеше да е последният акт и за него нямаше да има какво да прави повече. Да, нямаше да има вече затворнически килии — беше се наситил на това. Да бяга? Да се крие? Не можеше да става и въпрос. Знаеше добре как мисълта да се разплати с Дюит го беше държала жив през последните няколко месеца, как се беше хранил от нея. Нямаше никакво желание да предостави на Дюит разкоша от очаквано отмъщение. Остави всяка клетка на Дюит да се просмуче от тъмата през останалата част от живота му. Остави го да страда, както само може да страда останал — без деца баща.
Нямаше намерение да се мотае наоколо с огнестрелно оръжие в ръка, макар и в униформа. Не, трябваше да импровизира. Отново. Тази вечер Дюит трябваше да е в аквариума. По едно и също време баща и дъщеря щяха да са на едно и също място. Щеше да има тълпа. Шоу. Надяваше се, че условията можеха да са същите като по време на убийството на Стивън. За Майкъл Куин в тази мисъл имаше поетична справедливост. Това, от което имаше нужда сега, беше да установи контрол над ситуацията още от самото начало, да поддържа надмощие.
Били Талбо беше ключът към осъществяването на неговите намерения. Той щеше да знае със сигурност къде беше Еми Дюит. И ако се наложеше, щеше да бъде използван, за да я подмами. Беше уместна стръв. Вечерите в аквариума хлапаците прекарваха в пушене на балкона за наблюдение, намиращ се на третия етаж. Момичетата пушеха цигари; Талбо пушеше марихуана.
Отзад му бяха оставили радиокола. Грижовно от тяхна страна. Можеше да я използва, но само за кратко — можеха да дойдат да я потърсят. Имаше само два комплекта ключове, за да пробва. Още вторият ключ влезе добре и запали двигателя. Потегли. Талбо също предлагаше разрешение на въпроса с неговия превоз. Имаше малка буйна червена кола, която не се отличаваше въобще от останалите коли. Просто разрешение за прости проблеми.
3.
Джеймс Дюит се радваше на присъствието си отново в аквариума, радваше се, че животът му се връща отново в нормално състояние. Отговаряше на въпросите на бледите туристи ентусиазирано, оживено и с толкова подробности, с колкото рядко беше украсявал думите си. Разкриваше докрай знанията си за Гората от водорасли и нейните обитатели. Костенурката „Мила“ въртеше педалите си край него, премествайки огромната си къща през слънчевите въртящи се води на Кралството на сьомгите, не обръщайки внимание на тигровата акула, тръгнала напред, отворила ужасните си челюсти като че ли казваше нещо. Дюит притисна лице о дебелото стъкло и в отговор също й се озъби. Но тя не прояви интерес, поклати се встрани, изви се и изчезна сред водораслите по-нагоре.