Не мислеше за предстоящото предварително дело по освидетелстване в присъствието на специален състав съдебни заседатели, не се притесняваше от огромния обем работа, с който трябваше да се справи. Всъщност, по настояване на Еми, тази вечер беше оставил своя пейджър вкъщи, когато излязоха. Нямаше никакво желание да бъде въвлечен в някое незначително разследване както често се случваше по всяко време на деня и нощта. С Куин трябваше да работи някой професионалист. Той не считаше със сигурност убийствата за самоубийства и след всичко преживяно досега чувстваше, че много голям обем от извършената от него работа в участъка е незначителна по същество. След като се беше занимавал с трите убийства, едно откраднато портмоне или липсващ велосипед му изглеждаха съвсем тривиални проблеми. Трябваше да преодолее този поведенчески проблем ако някога трябваше отново да вземе присърце работата си и започне да я върши както трябва. Вече не вярваше в системата. Беше я видял с очите си как се проваля. Трябваше да превъзмогне това, ако искаше да продължи да е детектив.
Вече няколко минути никой не го притесняваше. Тази вечер гостите бяха малко. Погледна часовника си: Еми и Брайър тъкмо трябваше да свършат своето Таекуондо. Трябваше да дойдат всеки момент. Това щеше да оживи мястото около него.
4.
Куин напусна радиоколата, паркирана сред стотиците коли на главната улица в търговската част на града, и се насочи към големия „Пазар музикални звуци“, чувствайки се напето в униформата на Хари. Хората го поглеждаха с респект. Не беше чудно, че униформените ченгета бяха толкова наперени: те бързо се главозамайваха от това. Беше си сложил огледалните слънчеви очила на Хари и неговата фуражка и се притесняваше да не би снимката му да е била стояла по първите корици на списанията от последните дни. Но едно хубаво нещо имаше в новините: остаряваха бързо. Вчерашното убийство се заменяше от атентата със самолета днес. Униформата пък си имаше съвсем друго хубаво нещо: тя беше последното място, където човек поглеждаше, търсейки лицето на обвинен убиец.
Еми Дюит му беше основна мишена още от самото начало и я беше проследявал доста дълго. Беше разбрал всичко, което трябваше да се разбере. Единственият човек, който я контролираше — освен нейния баща — беше Били Талбо. Талбо щеше да бъде чудесната стръв. Талбо щеше да примами и отдалечи Еми от аквариума.
Предсказуемостта беше много хубаво нещо. Както се очакваше, тук беше Талбо и неговите хулигани, струпали се около някакво младо дългокрако маце, вероятно проститутка, опитващи се да я впечатлят с техните познания за записите хардрок. Това, което Куин беше установил с голяма сигурност през последните няколко месеца, беше, че един от бандата на Талбо работеше тук през повечето вечери. Не беше абсолютно сигурен, но вярваше, че правят търговия не само с музикални касети, плочи и тъй нататък, когато мениджърът не е наблизо. Именно това обясняваше популярността на мястото и наличието на постоянно мотаещи се наоколо хора.
— Уилям Талбо — попита Куин.
Когато Талбо видя униформата, по лицето му премина някаква бърза конвулсия, като че ли току-що беше ударен.
— От офиса на шерифа на област Монтерей — продължи Куин.
— Виждам.
— Бихме искали да разговаряме малко с вас. Бихте ли дошъл с мен, моля?
— За какво става въпрос?
— Притежавате червен „Форд Ескорт“, нали?
— Да.
— Полицейска работа. Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.
— „Не съм упълномощен да го обсъждам с вас.“ — подигравателно го имитира Талбо. — По-добре го обсъди.
— Можем да направим това по два начина, хлапако. Със или без белезници, о’кей? Изборът е твой.
— Само не ме стряскай. Какви са обвиненията?
— Няма обвинения, Уилям. Казах ти, засега искаме само да поговорим с теб относно управлението на твоята кола. Искаш да си запазиш книжката, нали, Уилям? Но сам си пречиш и това въобще не ми харесва. Да не мислиш, че ще си играя на бавачка на бебета?