Един от приятелите на Талбо го подкани да тръгне.
— Тогава да тръгваме — каза той на Куин.
Когато излязоха навън, Куин му каза:
— Заведи ме до колата ти, моля те.
— Защо?
— Уилям, ако си гражданин, който съблюдава закона, караш автомобила си както се изисква в града и знаеш правилника за движение по пътищата, тогава няма от какво да се безпокоиш.
— Да не би нещо със застраховката ми? Баща ми наистина я поднови, не е ли така?
Куин не отговори. Правеше всичко възможно да потисне усмивката си. Кука, корда и тежест. Достоверността беше ключът към словесния капан: да играеш роля и да се вживееш в нея. Почувства се чудесно.
Преминаха покрай колите на големия паркинг и достигнаха „Ескорта“ на Талбо.
— И сега какво?
— Отвори я, моля.
Докато Талбо отключваше с ключа Куин бързо се огледа наоколо. Чисто. Вратата се отвори.
Куин сграбчи Талбо за косата и удари рязко главата на момчето през челото в ръба над вратата. Талбо се зашемети леко, почти изгуби съзнание и той го набута вътре на предната седалка до шофьора и сам се намести зад волана. Сграбчи момчето за дихателната тръба и стисна силно. Малко по-силно и можеше да го убие. Но не искаше да го прави, не, не още.
— Тръгваме на малко пътуване. Ще си помагаме ли един на друг? — Хлапакът кимна. — Няма да се опъваш? — Още по-приятно, категорично кимване. — О’кей — каза той и извади белезниците на Харви от пояса си. — Клякай пред седалката, обърнат назад, и изпъвай ръце напред върху нея. — Освободи гърлото на Талбо. Като послушно детенце той се спусна и приклекна в малкото пространство пред седалката, обърнат към нея.
Талбо веднага протегна ръка под седалката. Куин реагира инстинктивно, чувствайки неочакван проблем. Сви крак готов за удар. Малкият пистолет се показа в ръката на хлапака насочен право в очите на Куин. С ходилото си той успя да го извърти толкова бързо, че Талбо се простреля в гърдите. Тялото му потръпна силно, отпусна се на седалката и притихна. Колата се изпълни с миризма на изпражнения. Кръв! Куин се вцепени парализиран от гледката. Повдигна му се. Малки капчици кръв капеха от малкия пръст на Талбо. Продължиха да капят около минута, след което спряха. Мъртвите не кървят.
Накрая Куин отдели очи от трупа. Познаваше смъртта достатъчно добре. Но въпреки това продължаваше да държи опънатия си крак върху трупа. Включи фаровете, включи на задна скорост и после вдигна крака си от момчето. Наведе се да вземе пистолета от него.
Спечели малко, загуби малко. Адаптира се. Поддържайки хладнокръвие. Тъпото хлапе беше умряло и объркало плановете му. Пак обаче в ръцете му попадна пистолет. Може би съдбата му казваше нещо. Еми всеки момент щеше да тръгне към аквариума. Май Талбо не му трябваше, в края на краищата. Пистолетът щеше да го улесни.
Навярно можеше да го свърши сам.
5.
Точно в момента, когато Майкъл Куин спираше „Форд Ескорта“ на външния паркинг до аквариума на Монтерей, пейджърът на Джеймс Дюит на шкафа в неговата кухня започна да издава своите звуци. Жалните пискливи електронни повиквания отекваха нечути от никого в празната стая.
Пискливият глас на члена на управителния съвет Синтия Чатърман почти стресна Дюит, идвайки отзад, и той почти подскочи, обръщайки се.
— Търсят те по телефона, Джеймс. Някакъв мъж, казва че е спешно. Прехвърлих линията…
— Кажи му, че идвам веднага, Синтия. Не прехвърляй линията никъде. Ще вдигна слушалката в гишето за информация след минута.
— Каза, че е спешно.
— И още как! — отвърна той.
— Джеймс? — учуди се тя.
— Не е спешно, Синтия. Не се притеснявай — каза той, преминавайки с дълги бързи крачки покрай нея. Побутна я към информацията и после почти се затича към нишата със стенни телефони с монети до входа за персонала, очаквайки всеки миг да прехване Били Талбо, тръгнал вероятно срещу него. Когато достигна телефоните обаче, видя, че слушалката на никой от тях не виси свободна. Само един се използваше от някакъв дебел мъж с голяма хавайска риза и широк полуспортен панталон до колената. Господи, отново го бяха направили на глупак. Нямаше съмнение, че този път Талбо е използвал друг телефон — в магазина за подаръци или някой външен, може би.
Знаеше адски добре, че няма да се обади никой в слушалката, която Синтия Чатърман държеше да му подаде. Когато се опита да я подмине и продължи, тя му извика:
— Много е разстроен и притеснен, Джеймс. Казва, че е от офиса на шерифа. Настоява, че е много спешно.
Споменаването на офиса на шерифа на Монтерей спря веднага Дюит. Спешно. Последният път, когато беше чул тези думи, Анна беше оставена да умре. Еми и Брайър бяха пристигнали само преди няколко минути. Сега се намираха някъде на горните етажи. Едва ли беше нещо, свързано с Еми. Ами ако…