Когато взеха по чаша в ръка, Рот ги отведе малко настрани и каза:
— Знаете ли, всеки тук говори за убийствата. Добре направихте, че дойдохте. И двамата. Доколкото разбрах, вие сте част от отбора — каза той на Клеър.
— Един вид — призна тя.
— Е, новината за Лъмбровски е лоша — кметът заби поглед право в Дюит. — Но поне може да е края на всичко това.
— Ако искате да кажете, че Лъмбровски е отговорен за другите две убийства…
— Вие сте този, който го сложихте на двете местопрестъпления, доколкото разбрах.
— Дори и така да е…
— И сега той се самоубива по точно същия начин — след това Рот каза поверително на Клеър: — Бих казал, че пътят свършва тук. И точно това исках да кажа тази вечер. Всички можем да кажем по някоя добра новина за разнообразие.
— Лъмбровски определено е бил замесен — каза Дюит, — но докъдето е имал възможност да стигне.
— Докъдето вие имате възможност да стигнете, доколкото чувам. Нали така, детективе? — Това беше Мани Рот деловият. Клеър отново се изчерви и изпи бавно една трета от чашата си, придавайки си вид, че не е чула.
— Вие ли сте причината Морн да не ме покани да се заловя със случая Лъмбровски?
— О, не. Съвсем сам сте си причината. Май няколко детектива от Сийсайд е трябвало да отскубнат Лъмбровски от вас в една местна кръчма. Видели са ви да се карате с него. Мислите, че вие трябва да водите следствието? С такава история, каквато имате двамата? Не е най-доброто нещо, що се отнася до връзките с обществеността. Няма място за солисти в моя състав, детективе. Ние свирим по едни и същи ноти и то хармонично. Нека кажа нещо съвсем ясно — каза той и пристъпи няколко инча по-близо. — Лейтенант Морн е убеден, че Лъмбровски се е самоубил и е свързан с другите убийства. Сега обработват някакви доказателства — каза той на Клеър, — но доколкото чувам, става въпрос за формалност.
— Значи се предполага — каза Дюит, — да отстъпя назад и да гледам как всички се правите на тъпи гъзове, каквито всъщност сте си? — Клеър дръпна ръката му. — Свирите грешна мелодия, Мани. И колкото повече продължавате, толкова по забележимо става.
— Ще ни извините ли — каза Клеър.
Дюит остави чашата си, почака Клеър да направи същото, прегърна я през кръста и започна да танцува с нея, въпреки че музиката идваше някъде откъм горния етаж.
— Джеймс! — каза тя умолително, когато станаха център на вниманието.
Той я придърпа по-близо и притисна буза до нейната.
— Нали не искаш от мен да ритна почетния гост? — Тя се изкикоти в ухото му. — Тогава ме дръж здраво и танцувай. — Двамата започнаха да се въртят, минавайки близо покрай много групи хора, прекъсвайки техните разговори.
— Правим сцена — рече тя.
— Да. Какво толкова има? — Само след секунда се приведе и каза — Гледай! — Тя надникна над рамото му и видя две други двойки да танцуват. — Диктуваме поведението. — Тя го прегърна още по-силно, притискайки тялото си към неговото. Нежно. Кракът й се плъзна естествено между неговите и отново започнаха да се въртят. Позата беше повече от танцуваща: тя му казваше нещо на ухото. То беше толкова дълго, че част от него се изгуби в съзнанието му докато го разтълкува докрай.
Горе песента спря, но те не спряха да танцуват. Когато започна следващото парче, те преминаха към новия ритъм. То беше бавен, бавен блус, в който доминираше лиричен тенор-саксофон. Прочувствената мелодия се спускаше долу като самотен, нашепващ вопъл. Той беше обладан от нейното едновременно опияняващо и ободряващо ухание, от допира на ръцете, — нежността на тялото й. Чувстваше нейния топъл влажен дъх по своя врат. Целуна я със затворени очи по ухото, после я захапа леко по врата.
— Нещата излизат извън контрол — каза тя.