Дюит се обърна бързо с гневни и зачервени очи.
— Случват се такива нередности понякога… — каза лекарят.
— Нередности? — попита Дюит през сълзи.
— Пренапрежение на тока. Нещо такова — опита се да обясни лекарят, търсейки подходящи думи. — Нямаме предупредителна система за това.
— Пренапрежение на тока? — попита Дюит, побутна леко Розънбърг да се премести, премина край него и огледа мястото около леглото. Очите му — очите на съдебен следовател — огледаха всички проводници, циферблати, стрелки, стендове със син емайл, поставени на черни гумени колелца. Тук, върху девствено чистия под с изкуствено покритие със светли шарки, той забеляза малко парченце мръсотия — най-вероятно изсъхнала кал. Огледа я отблизо. Валеше дъжд, когато напуснаха аквариума. Побутна настрани монитор върху поставка с колелца. До основата й намери още кал. Знаеше, че болничните стаи се поддържат изрядно чисти. Защо имаше мръсотия? Извади щепсела от контакта. Стопени и после застинали метални капчици бяха осеяли щифтовете на контакта.
— Не е пренатоварване на мрежата, докторе — каза той. — Това е работа на обикновен смъртен. Тя е имала посетител.
Дюит пак огледа пода, този път край лекаря. Още изсъхнала кал до вратата. Две замазани кални петна в коридора едно след друго между вратата на стаята и вратата, която Дюит използваше, за да се промъкне дотук късно нощем. Когато достигна другата врата, се обърна и погледна стаята на Анна. Тогава удивен забеляза камерата на охраната. Никога не си беше давал труд да погледне нагоре; никога не се беше замислял, че несанкционираните му посещения са били наблюдавани.
Розънбърг излезе в коридора и погледна Дюит.
— От колко време стои това там? — попита Джеймс, сочейки камерата.
— От година. Малко повече от година — отговори лекарят.
— Работи ли?
— Разбира се.
— Върти се през цялото време?
— Да.
— И образът от нея се наблюдава.
— Записва се на лента. За преглеждане при необходимост.
— Искам да видя лентите със записите — настоя Дюит. — Веднага!
— Ще трябва да извикаме Ханк — каза лекарят.
Ханк Джонсън се беше облякъл бързо. Началник на охраната на болницата, известен със своята бяла каубойска шапка, чернокожият Ханк носеше своята униформена риза отчасти измъкната от панталона.
Докато слизаха с асансьора, Джонсън обясни:
— Имаме камери във всеки коридор. Застрахователната компания препоръча това, след като един глупак ни даде под съд с иска, че се подхлъзнал и паднал на уж мокър под. Разказа ни играта с ужасна глоба. Сега по камерите се виждат чак обувките ни. Но всъщност не гледаме на мониторите какво се вижда. Въртят се двайсет и четири часа на ден и записват всичко. Ако имаме проблем да потвърдим това, вадим необходимата касета и готово.
Стаята в приземния етаж беше малка и много задушна.
— Системата работи добре — обясни човекът. — Имаме петнайсет видеокасетофона. — И показа наредените на рафтове един до друг и един върху друг видео машини. — Най-вече следим коридорите и стълбищата, защото са най-важни за застрахователната компания. Там сме сложили дванайсет камери. — Джонсън прекара няколко минути до машините, докато Дюит го гледаше какво прави. След малко бе пуснат запис на обстановката през изтеклото денонощие. На телевизионен екран започнаха да преминават със стегнати крака медицински сестри, бързи като героини от ням филм. В гордия десен кран на екрана минаваха бързо цифрите на двайсет и четири часовия брояч, показващи изтичащото време.
Седем часа. Тъй като камерата се въртеше в коридора, постоянно се сменяха образи, на които ту се виждаше вратата на Анна, ту не се виждаше. Поглед надясно, поглед наляво… поглед надясно, поглед наляво… като на среща по тенис. Осем часа: край на часовете за посещения; емоции при разделяне, прегръдки, целувки, отиващи си хора. Болниците са място на голяма благодарност и голямо отчаяние.
Девет часа: сестрите правят последни обиколки по стаите, преглеждат пациентите. Десет, единайсет, полунощ, един часа. Движението в коридора съвсем е затихнало, няма никой.
— Почакай! — каза Дюит. — Върни го.
Джонсън върна лентата назад. Картината от същото време беше пусната на нормална скорост.
— Пак — каза Дюит.
След това Дюит пак поиска да бъде пусната, този път на забавена скорост. Джонсън забеляза това, което улови окото на Дюит.
— Вратата на коридора — каза шефът на охраната. — Затваря се. Когато камерата се насочваше да хване вратата на стаята на Анна, голямата врата се затвори с тъп звук. — Майната му — каза той. — Тогава е влязъл вътре.