Джеймс Дюит почувства как пак се надигнаха сълзи и гърлото му се стегна. От другата страна на вратата тогава се намираше убиецът на неговата дъщеря. След още две насочвания наляво-надясно камерата се насочи към коридора, когато в единия край се забеляза открехването на вратата на Анна. В тъмната пролука лицето не можеше да бъде видяно.
— Чака камерата да се отклони — каза Дюит.
— Гледа дали в коридора е чисто — съгласи се Джонсън.
Камерата достигна до крайната си точка встрани и когато се върна, улови образа на мъжа, застанал неподвижно с гръб към нея.
— Замръзнал е наместо — забеляза Джонсън. — Трябва да е имало някой в коридора от другата страна.
— Обърни се! — заповяда Дюит, доближавайки лицето си само на няколко инча до екрана. — Погледни ме, копеле!
Мъжът изведнъж се подчини, погледна през рамо с не съвсем ясно изражение на паника.
— Задръж кадъра — заповяда Дюит.
Въпреки че Дожонсън се опита няколко пъти да улови и спре най-добрия кадър на екрана, лицето всеки път се изобразяваше със замазани черти.
— Неясни черти.
— На лентата е правен запис много пъти и е изгубила яснотата си — обясни шефа на охраната.
След още няколко опита се отказаха и Дюит взе касетата от Джонсън.
— Няма нищо, и това е добре — каза му той с мрачен, потиснат и изумен глас. — Знам как изглежда. Срещнахме се по-рано тази вечер.
8
Вторник
1.
— Мислех, че сме едно цяло, че сме от един отбор — каза умолително Еми, седнала в „Зефира“ на своя баща, докато той продължаваше да шофира. Бледочервената зора изпълваше небето и се отразяваше от покривите на колите, изпълващи вечно движещата се верига автомобили по безплатната автострада. Еми беше приела новината за своята сестра храбро. Дори прекалено храбро. И Дюит се притесняваше за нея, защото знаеше, че прикрива с каменна стена своите чувства.
— Недей, Ем. Престоят ти е уреден — рече Дюит.
— Нали се нуждаем един от друг, татко, нали? Нали сме едно цяло?
— Да, Ем, и на мен не ми харесва така, но…
— Мразя това изречение, нали знаеш? Щом не ти харесва така, тогава защо го правим?
— Не подлежи на обсъждане.
— Говорим за моя живот тук, татко, а „не подлежало на обсъждане“! Нямам ли и аз думата? Можеш да ме качиш на самолет до баба и дядо, но колко време мислиш ще остана при тях? Да не искаш да прекараш цялата следваща седмица като си представяш как се връщам обратно на автостоп до Кармъл? Дезертьорка?
— Ем…
— Приятелите от един отбор никога не се изоставят, те работят заедно.
Дюит погледна навън през страничния прозорец до него. Колите отляво, оттатък мантинелата на автострадата, минаваха като поток към юг. Стотици безизразни лица в лъскави блестящи коли, които си приличаха твърде много, за да бъдат различени една от друга.
— По-добре да съм спокоен, отколкото после да съжалявам. Дай ми малко време, Ем. Ще те върна обратно веднага, щом мога.
— Но нали се нуждаеш от мен — настоя тя.
— Да, права си, наистина се нуждая от теб.
— Едно цяло сме — каза тя неуверено.
— Да, така е.
Не можа да й обясни всичко както трябва. Имаше и други начини, освен този: можеше да я мести периодично у Кларънс, други роднини и при него, поддържайки увереността си, че следите й не се губят, но най-лесният начин за всички беше една кратка ваканция.
Настаналата дълга и тежка тишина отмина. Еми погледна навън през прозореца и го шокира с въпроса си:
— Какви ги правиш, татко?
— Да правя какво?
— Постъпваш като че ли мама никога не е съществувала. Никога не говориш за нея. Не виждам как можеш да постъпваш така. Толкова много ми липсва тя.
— Няма нищо лошо, че ти липсва, Ем. И на мен ми липсва. Но трябва да продължим. Да вървим нататък.
— Точно това искам да кажа и аз. Ти си много по-добър в това отношение, отколкото аз.
— Така ли? Сигурна ли си?
Тя го погледна внимателно и попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Ем, понякога ние постъпваме така, че да направим някакво впечатление на други хора. Друг път постъпваме така, че да запазим нашия здрав разум — „заговорихме по нова тема“, помисли си той. Дали беше правилно да й разкрива тази своя страна?
— Играеш две роли?
— Понякога.
— Как така?
— Защото в мен има двама човека, Ем. Единият от тях иска да умре всеки път, когато сутрин се събудя и осъзная, че майка ти я няма. Другият седи в леглото и само трие очи.
— Играе роля?
— Понякога да. Особено отначало. Трябваше да го играя, докато ми стана съвсем близко. Ти ми се доверяваше докрай Ем, безрезервно. Без това може би никога нямаше да мога да го направя. Дължа здравия си разум на теб. Твоето пълно доверие в мен ме застави да бъда такъв, какъвто не бях.