Но току-що е написал писмо на Катков и го е помолил да му изпраща по сто рубли месечно предплата и двеста рубли за декември. И Катков, който се оказва “възхитителен човек”, приема предложението, при условие че Фьодор Михайлович му предаде на 1 януари 1869 година първата част на своето произведение.
В края на декември нищо не е готово. Обаче Достоевски е родил чудна идея: “да изобрази един прекрасен от всяка гледна точка човек, пише той на Майков. В наше време не може да има нищо по-трудно от това. Вие, без съмнение, лесно я приемате. Но тази идея ме преследваше под една художествена форма, само под известна форма, а трябваше да є се даде размах. Единствено отчаянието ми ме тласна да използвам този още неузрял сюжет. Рискувах, както на рулетката: може би ще се разгърне под перото ми.”
Планът на книгата малко по малко се конкретизира. До героя изникват и героиня, и други, почти толкова привлекателни образи като него. “Първата част ми се струва слаба. Мисля обаче, че още нищо не е изгубено… Тя е все пак някакво въведение… Романът се нарича Идиот…”
В друго писмо Достоевски обяснява точно на какви трудности се натъква в своята работа:
“В света има само един изцяло възхитителен образ - Христос… В християнската литература между възхитителните образи най-сполучливият е този на Дон Кихот. Но той е възхитителен, защото в същото време е и комичен. Господин Пикуик на Дикенс (с доста по-ниско вдъхновение от това на Дон Кихот, но забележително) е също комичен и ни привлича тъкмо с тази страна на характера си. Жан Валжан е също смел опит. Но той буди симпатии със своите ужасни злочестини и с несправедливото отношение на обществото към него. В моя случай няма нищо подобно, абсолютно нищо, и затова се опасявам от неспасяем провал. Вероятно някои детайли ще бъдат приемливи. Но се боя да не е отегчително като цяло.”
На Достоевски му се струва, че изгнанието, мизерията, болестта, всички тези бичове за човечеството, са се развилнели срещу него. Но това тайничко го обнадеждава, че начинанието му ще има благоприятен завършек. Студено е. В стаята има една мъничка жалка каминка и няма двойни прозорци, както в Русия. Макар че отделя много средства за дърва, не успява да затопли квартирата над пет градуса по Реомюр. Той пише, облечен в дебелия си балтон. Записите от Катков се стопяват още в първите дни от месеца и той подновява посещенията си в заложната къща. При тези мъки и в тази немотия Достоевски научава голямата новина: Анна Григориевна е бременна.
Той е опиянен от гордост, че ще има дете. “Вече обичахме малкото, което щеше да се роди.” Решават, че ако е момиче, ще го нарекат Соня, като спомен за Соня Мармеладова, ако е момче, ще бъде Михаил, в памет на брата на Фьодор Михайлович.
Отделяйки от оскъдните всекидневни разходи, Достоевски осигурява акушерка и детегледачка. Няколко дни преди раждането той полудява от вълнение. През нощта получава силен епилептичен припадък. След кризата заспива. Жена му усеща силни болки и го събужда:
“Как съжалявам, скъпа!”, промърморва.
После главата му се отпуска на възглавницата и сънят отново го оборва.
На сутринта тича при акушерката. Тя не е станала. Фьодор звъни, тропа, заплашва и я задължава да дойде при Аня.
“Има да чакаме още седемосем часа. Пак ще намина.”
Но не идва. Фьодор Михайлович отново тръгва да я търси и я намира на вечеря у приятели. Отвежда я.
“Нищо не можем да очакваме преди да настъпи нощта.”
Трети път, към девет часа, той обезпокоява жената, която играе на лото.
“Ох! Тези руси, тези руси!”, възкликва тя.
Въпреки това го последва и му забранява да влезе при Анна Григориевна, която търпи последните си болки. Фьодор Михайлович се затваря в съседната стая, коленичи и се моли. Изведнъж сред засилващите се стенания, се чува остър писък, писък на дете. Втурва се, блъска с рамо вратата и се строполява пред леглото. Целува меките ръце на младата майка:
“Момче е, нали?”
“Момиченце, прекрасно момиченце”, отговаря акушерката.
Той сграбчва пакета, който му подават, целува го и се провиква:
“Аня, виж колко е хубава!”
“Ох! Тези руси, тези руси”, повтаря акушерката, която се задушава от преливащата радост на таткото.
По-късно Достоевски ще разкаже своите впечатления, когато описва раждането на жената на Шатов в Бесове.
В своето въодушевление Шатов произнася, заеквайки, неясни слова: “Имаше две човешки същества и тозчас се появява трето… една нова душа, завършена, каквато човешка ръка никога не е сътворявала… една нова мисъл, нова любов… Дори е страшно… И няма нищо по-велико на света…”