Още от първите дни Достоевски обожава дъщеря си до полуда. Твърди, че тя го разпознава, че му се усмихва, че го разбира. Присъства на къпането, повива, дори закопчава безопасните игли. Носи я, люлее я на ръце. Изпищи ли, на мига оставя работата си, тича, тревожи се.
Достоевски пише на Майков: “Това мъничко тримесечно нещо, тъй миниатюрно, прилично на трохичка, а вече имаше свой образ, свой характер… тя не плачеше, не се мръщеше, когато я целувах и преставаше да крещи, когато се навеждах над нея.”
Записът от Катков бързо е изхарчен за детегледачка, акушерка и хазаин. Достоевски решава да замине за СаксонлеБен и да опита за последен път късмета си.
Резултатът не закъснява.
“Аня, скъп мой ангел, пише Достоевски на 16 април, всичко загубих! Още с пристигането само за половин час проиграх всичко. А сега какво да ти кажа на теб, мой ангел небесен, толкова страдания ти причинявам! Прости ми, Аня, отрових живота ти. Но нали имаме Соня! Заложих халката… Изпрати ми незабавно пари. Не за хазарт. (Бих ти дал дума, но не смея вече, защото много пъти те лъгах)… Изпрати ми сто франка. Ще ти останат двайсет, а може и по-малко. В такъв случай заложи нещо. Но искам да си дойда при теб, колкото е възможно по-скоро.”
В очакване на помощта от Женева, той рискува парите, които е получил за халката, и ги загубва. Остават му петдесет сантима. “Приятелко, това е последният урок, окончателен и ужасен урок”, пише същата вечер на жена си.
Но добавя: “Знай, мой ангел, ако не беше низката, пошла авантюра, ако не беше излишният харч от двеста и двайсет франка, сигурно нямаше да ми дойде прекрасната идея, която ще спаси всички ни окончателно. Да, обична моя, вярвам, че Бог, в безграничното си милосърдие, може би направи това за мен, дребния, жалък играч, за да ме вдъхнови и спаси от хазарта и да спаси теб и Соня, всички нас, за в бъдеще.”
Достоевски има предвид писмото, което се кани да напише на Катков, за да му се извини, че закъснява с Идиот и да му предложи спогодба: обещава му второто издание на романа като гаранция за предплатата, която ще получи. Моли го също да му изпрати незабавно триста рубли. Тези пари, които сигурно ще пристигнат в Женева преди първи май, ще позволят на Достоевски да се настани във Веве, където климатът е по-добър, отколкото в Женева. А във Веве ще напише крупни неща. Накрая, когато романът бъде завършен, семейството ще отпътува за Италия…
Връща се горд от новия си план. Но няколко дни по-късно Сонечка се простудява при една разходка и започва да кашля. Докторът я преглежда и заявява, че няма причина за прекомерно безпокойство. Достоевски не вярва. Не иска да пише. Бди над люлката. Предчувствията му се сбъдват. Момиченцето умира на 24 май през деня.
Скръбта на Фьодор Михайлович е безмерна. Той плаче, вие над мъртвото телце, обсипва с целувки нежното личице, мъничките ръчички. Той помага на жена си да облече Соня в бяла сатенена рокличка, да положи телцето в ковчег, тапициран с бял сатен, да извърши всички приготовления за церемонията. Когато първите буци пръст тътнат върху дървения капак, Достоевски усеща, че го удрят право в гърдите, че го убиват, че погребват и него.
Бе вложил цялата си надежда, цялата си гордост в детето. Беше си представял какво бъдеще ги чака, тях тримата, семейните веч�ри, четивата, куп съкровени, щастливи мигове, които внезапно се оказаха невъзможни. Не е имал много радости в живота си. А беше изпитал една толкова възвишена, толкова чиста, щото му се струваше, че е станал по-добър. Ето че и тази радост му бе забранена. Беше свършено, свършено завинаги: никога повече нямаше да види малкото израстващо човече, никога нямаше да дебне и най-незабележимото смръщване на веждичките, никога нямаше да плъзне пръсти по хладната шийка… Не можеше вече да погледне дете на улицата, без да си спомни своето мъртво бебе. Споменът буквално раздираше душата му. За първи път бе готов да се разбунтува срещу Бога.
“Ах! Аполон Николаевич, пише той на Майков, какво от това, че любовта ми към моето първо дете беше смешна! Какво от това, че бяха смешни многобройните писма в отговор на хората, които ме поздравиха! Аз им изглеждах смешен. Но на вас, на вас не ме е страх да пиша. Казват ми, че ще имам и други деца, за да ме утешат. Но къде е Соня? Къде е това малко същество, за което бях готов да бъда разпънат на кръст, казвам го без задръжки, ако можех така да є спася живота?… Но да оставим тази тема; жена ми е тук и плаче. В други ден ще се разделим с нашето малко гробче и ще идем незнайно къде…”
Скоро след това семейство Достоевски напуска Женева, където всичко им напомня за Соня, и прекосява езерото, за да се настани във Веве.