Но във Веве горестта на Фьодор Михайлович и Анна Григориевна е още посилна. Животът им се струва излишен. “Всички наши мисли, всички наши слова се съсредоточават в спомена за Соня и за щастливите дни, които прекарвахме край люлката є, когато тя огряваше нашия живот”, отбелязва Анна Григориевна.
“Никога няма да забравя и никога няма да спра да се измъчвам, пише Фьодор Михайлович. Дори да имам друго дете, не зная как ще мога да го обичам. Къде ще намеря любов! Нужна ми е Соня. Не разбирам, че нея я няма и че никога няма да я видя.”
Нощем Анна Григориевна сънува кошмари и хлипа от плач. Майка є, която е пристигнала от Санкт Петербург, напразно се опитва да я утешава. В малкия град Веве няма развлечения. Чудесният декор на синьото гладко езеро, млечнобелите планини на фона на лазурното небе, цялото спокойствие, цялата красота, която радва туристите, отблъсква Фьодор Михайлович. Той и жена му се разболяват един след друг. Струва му се, че няма да се съвземе, докато не свърши романа:
“Мразя романа, дори ми се повдига от него. Ужасно се насилвах да работя, но без резултат… Ако го завърша, ще се възстановя, иначе съм загубен.”
Междувременно санктпетербургската полиция проверява писмата му и организира около него наблюдение, което го гневи. Източноправославният свещеник в Женева е таен полицейски агент. От анонимна бележка Фьодор Михайлович научава, че ще го претърсят на границата при завръщането му в Русия. И като че ли нарочно по това време той получава едно забранено произведение: Тайната на двореца на царете. Достоевски и първата му съпруга се числят между героитеизгнаници. Говори се също, че Фьодор Михайлович бил починал, а жена му влязла в манастир. Този абсурден памфлет ядосва Достоевски. Той написва опровержение, което не изпраща, но черновата му е запазена: “Всяка клевета, колкото и да е абсурдна, постига целта си”…
В началото на месец септември семейство Достоевски напуска Веве на път за Италия. Съпрузите спират най-напред в Милано. Но градът бързо омръзва на Фьодор Михайлович. През цялото време вали дъжд, не се намират руски книги. “Нищо руско! От шест месеца не съм имал нито една руска книга, нито един руски вестник… Идеята за романа Идиот е напълно провалена…”
Достоевски умолява приятеля си Майков да го държи в течение на всичко, което става в Русия. Майков му съобщава, че е започнал да излиза нов вестник: Заря. Страхов, който беше сътрудник на Время и на Епоха, сега оглавява редакцията му. Достоевски е горд и развълнуван: “Значи нашето общо ръководство и нашият общ труд не са отишли напразно… Голямо щастие е, че новото начинание почва оттам, където ние спряхме!”, пише той на Страхов.
От Милано Анна и Фьодор Достоевски заминават за Флоренция, където се настаняват недалеч от двореца Пити. Промяната ги развлича. Посещават заедно черкви, музеи. Достоевски се любува на творбите на любимия си художник Рафаел. Той открива и една богата библиотека, която е абонирана за два руски вестника. Всеки ден отива там и прекарва следобеда в читалнята.
Паричните записи от Катков пристигат най-редовно. Работата върху романа напредва. Достоевски дори решава да ускори края: “Ако има читатели, които следят Идиот, ще бъдат малко изненадани от неочаквания край. Но като поразмислят, ще разберат, че не е имало друг възможен завършек.”
Х
ИДИОТ
Русский вестник започна да публикува Идиот през януари 1868 година. Достоевски казваше за своя роман, че никога не е имал по-богат сюжет, но че не е успял да изрази и една десета от мисълта си. Всъщност Идиот заедно с Бесове и Братя Карамазови остава една от главните негови творби.
Княз Мишкин, болен от епилепсия, се завръща от швейцарска клиника, където един професор го е лекувал по милост. Той е сирак. Цялото му имущество се състои от малка бохчичка. Той не познава живота. “Напълно се убедих, му казва лекарят, че вие сте истинско дете, дете в пълния смисъл на думата; само ръстът и лицето са ви като на възрастен. По развитието на характера, на душата, а може би дори и на умствените способности, вие не сте завършен мъж и ще си останете такъв, дори да доживеете до шейсет години…”
Двайсетгодишното дете е учтиво без раболепие, добродушно и доверчиво. То не е живяло. Или поне не е живяло активно. Животът му е минал във вътрешни съзерцания. Затворило се е в себе си, извън социалните стени, извън вселената на “две по две е равно на четири”. Запазило се е от всякакъв досег с хората. И когато попада сред тях в големия град, населен от хищници, измамници, похотливци, смешници и пияници, той изглежда като натрапник.