Първото му посещение при пристигането в Санкт Петербург е в дома на генерал Епанчин, негов далечен роднина. Надява се да получи от него съвет за личните си работи. Едва излязъл от уединението си, Мишкин проявява своята непохватност. Лее дълги слова пред лакея, който го посреща, прави гаф пред секретаря на генерала; по-късно събаря на пода китайска ваза, точно когато произнася вдъхновена реч. А китайската ваза е нещо като символ. Тя е материалният свят, с който се сблъсква и който иска да разбута, увлечен от убежденията си.
Но симпатичният трошач на порцеланови украшения, чистосърдечният и неловък бъбривец не възмущава околните. Откровеността му и простодушието му разоръжават хората, склонни да го срещнат на нож. Вярно, че му се надсмиват. Но му прощават посегателствата срещу благоприличието, както прощават езиковите грешки на чужденец. Усещат, че той е от другаде. Изглежда абсурдно от него да се изисква поведение или начин на изразяване, непознати в страната му. На пръв поглед странникът, минувачът изглежда напълно необразован, а всъщност владее едно особено богато познание. Познание, каквото хората с капаци на този свят са напълно неспособни да разберат. Има вродена интелигентност. “Вродената интелигентност е по-развита у вас, отколкото в който и да било от тях, му казва дъщерята на генерала. Вие я притежавате в степен, за каквато никога те не са помисляли и насън; защото има два вида интелигентност: вродена и придобита, нали?”
Всъщност целият роман се свежда до нахлуването на вродената интелигентност в областта на придобитата. Вродената интелигентност, която не се подчинява на законите на причинността, на правилата на нравствеността, която е подземна, интелигентност на чувството, ще създаде сътресения в средата, където ще бъде присадена. Пристигането на Мишкин е като струя чист въздух в спарената атмосфера. Появата му се посреща с изблик на смях. Той е чудак, той е бавноразвиващ се, той е идиот, дори навремето майка му се е отнасяла към него като към идиот. Но малко по малко идиотът, недоразвитият умствено човек хвърля съмнение върху най-здраво установените принципи. Бедният ум дава материал за размисъл на мъдрите. Натрапникът става необходим. Слабакът опитомява силните. И ги опитомява неволно. Той е уверен, че всички около него са благородни и че всички го обичат. Като се отнася към най-покварените и най-лошите като към благи и милосърдни хора, той си печели съюзници. Хората стават добри, защото той ги желае такива, защото вярва, че са такива. Той е в центъра на едно силово поле. Упражнява загадъчна притегателна сила. Горделивци получават благословията на смирението, егоисти отварят душата си за разкаянието, недоволни си възвръщат детската чистота. Срамът, ненавистта изчезват неусетно пред погледа му. Животът на всеки човек добива смисъл, който не е земен. Пред околните той става доказателство за друг живот, за друг възможен свят. Той оставя отпечатък върху всички, които го гледат, които го чуват. Никой не е вече същият, след като го е видял.
Но най-силно усещат очарованието на неговото присъствие свирепите, пропадналите, ония, които “са преминали границите”. Кой пръв ще го разбере? Рогожин, търгашът, звярът, който убива любовницата си в края на романа. А и Настася Филиповна, проститутката, също. Защо? Тъкмо защото тези същества са се освободили от всички принципи на всекидневния морал. Преминали са отвъд стената. Наистина те са сбъркали пътя вън от укрепленията, които някога са ги заграждали. Но те, които са се опитали да си извоюват свободата, те, които са страдали, които са правили зло, са по-близо до истината, повече заслужават истината в сравнение с другите, които не са се опитали дори да я узнаят. Страстта оправдава всичко. Страстта, макар и престъпна, струва повече от покоя.
Впрочем между приятелите на Мишкин заедно с ония, които са избягали от вселенатазатвор, са и ония, които още не са влезли в него: децата. Децата имат ковък дух, който не признава принудата. Те не са имали време да си създадат закостеняла представа за света. За тях всичко е движение, всичко е шанс. Нищо не зависи от нищо. Всичко може да породи всичко. Тези нови създания, тези “птички” по инстинкт са това, което други полагат усилия да станат, минавайки през страшни изпитания. Децата живеят близо до природата, близо до Бога. По-късно ще повярват в правилата на хората и ще бъдат загубени за свободата. Родителите им, учителите им ще направят преждевременно от тях мънички старци, силни в науката, ледени разсъдливци, буржоа, чувствителни към удобството, чудовища. Но за момента те са свободни, уязвими. И тъй като са свободни, тъй като са уязвими, те са приятели на Мишкин. Мишкин е като тях, “малък”, загубен в двора на “големите”.