“Големите хора не знаят, казва той, че дори в най-трудната работа едно дете може да даде изключително важен съвет. Ох! Господи! Когато красивата малка птичка ви погледне с такова доверие и щастие, срам ви е да я излъжете. Назовавам ги птички, защото са най-хубавото нещо на света… Що се отнася до Тибо (учителят) ненавистта му е просто ревност; първо, той поклащаше глава и се учудваше, че децата отлично схващат какво им говоря аз, а той не успяваше да го постигне; след това ми се подигра, когато му казах, че нито той, нито аз ги учим на нещо, а напротив, те учат нас.”
Интелектуалците изградиха между себе си и небето крепост от човешки истини, която им скрива висшите просветления. Собствената им гордост застава като посредник между тях и истината. “Тя скри от мъдрите и от интелигентните онова, което откри на децата.”
Между разбунтуваните и непокорните се ражда някаква загадъчна дружба. Загубени в безкрая на чувството, тях ги свързват телепатични течения. Те се отгатват един друг още преди да е извършена постъпката. Имат пророческа интуиция за бъдещето. Нищо не учудва, нищо не разочарова възторжените ясновидци. Затова, когато запитват Идиот дали според него е възможен бракът между Настася Филиповна и Рогожин, той отговаря просто:
“Да, вярвам, че той ще се ожени за нея, и то не по-късно от утре, но осем дни след това ще я убие.”
“Страх ме е, не разбирам защо, но ме е страх, казва друг герой от романа. Сякаш нещо се носи във въздуха, някакво нещастие лети като прилеп и ме е страх, страх ме е…”
Настася Филиповна предвижда с точност смъртта си. Тя пише по повод Рогожин: “Бих го убила, толкова ме е страх от него… но той ще убие мен …”
А княз Мишкин, виждайки нож на масата на Рогожин, се досеща, че престъпникът ще използва по-късно това оръжие:
- Страниците ли разрязваш с него?
- Да, страниците разрязвам.
- Но той… е съвсем нов.
Когато излиза от дома на Рогожин, Идиотът се пита: “Но решено ли е, че Рогожин ще убие?…”
По-късно отива при Рогожин, без да е поканен, просто защото “предчувства”, че е станало нещастие. А Рогожин го чака пред дома си, просто защото “предчувства” посещението.
“Лев Николаевич, последвай ме, приятелю, трябва”, му казва той.
Но съществата, които виждат съдбата си като в халюцинация, не могат да се изплъзнат от дебнещата ги опасност. Те не знаят, не могат, не искат, види се, да избегнат бездната, към която са се устремили. Те са роби на своето ясновидство. Те не владеят живота си, те го чувстват. Те са жадни за силни впечатления. Не желаят нито щастието, нито разочарованието. Те желаят само да съзнават, че живеят. И всяка болка е добра, за да усетят пределите на този живот. Страдам, значи съществувам. Преодолявам терзанията, значи ще бъда. Който позволява да го разтърсят събитията, се насочва към Бога. Който иска да се предпази, се отдалечава от него.
“Този, който запази живота си, ще го загуби, а който го загуби заради мене, ще си го възвърне.”
Романът е поредица от катастрофи, всяка от които е предвидена от “чувствителните персонажи” и никоя не е отхвърлена доброволно. Героите на Достоевски се стремят само към това, което ще ги погуби. Княз Мишкин, “истински добрият човек”, току-що е пристигнал в дома на генерал Епанчин. Едва въведен в семейството, той се замесва във всички интриги. Занимава се с неща, които не го засягат, които заплашват спокойствието му, живота му. Още щом поглежда фотографията на Настася Филиповна, решава да даде името си на тази голяма грешница. Обаче знае, че желанието му е абсурдно. Той си оспорва младата жена със злокобния и суров Рогожин и когато накрая отстъпва, е сигурен, че изпраща Настася Филиповна на смърт. А Настася Филиповна последва Рогожин, защото това е най-голямата грешка, която може да извърши. Рогожин пък я убива, защото се догажда, че ще съжалява цял живот за постъпката си. Убиецът и истински добрият човек се помиряват пред нейния труп, защото най-сетне имат усещането, че са извършили неизбежното.
“Рогожин произнесе на висок глас няколко несвързани думи… Тогава князът протегна към него трепереща ръка, докосна леко главата му, помилва го по косите и по бузите… Беше всичко, което можеше да направи.”
Тази увлекателна книга изглежда е първият голям любовен роман на Достоевски. Но любовта, любовите, вплетени във фабулата на Идиот, нямат истинска цена. Те са препятствия, които трябва да се преодоляват, а не очаквани спирки. Те са етапи в похода към истината. Те не са истината. Никога любовта в книгите на Достоевски не е покой на душата или тялото. Никога желанието не е задоволено. Никога плътският акт не е изживян докрай. За писателя жената е само реактив. Мястото є между мъжа и Бога не е безполезно. Тя присъства, за да пробуди мъжа за страданието, да го изтезава, да го сразява, да го издига, да го привлича вън от нравствените закони, да го тласка, задъхан, удивен, обновен към дивния свят на свободата. Тя е изкушението, чрез което се възвестява финалният покой.