Напразно читателят би търсил в романите на Достоевски жена, която да е централен образ в творбата, подобно на Анна Каренина или Наташа на Толстой, или Татяна на Пушкин, или Бовари, или Евгения Гранде. Големите романи на Достоевски са мъжки. Антропологията на Достоевски, по израза на Бердяев, е мъжка антропология. За него жените нямат своя собствена стойност. Те са средство. Те не са цел. В повечето случаи една жена служи на двама мъже едновременно. Всеки от тези мъже е привлечен от нея по различни причини. Както всеки мъж може да обича две жени едновременно. Жената е наченка на раздвояването на мъжката личност. Любовжал, любовсладострастие. Мишкин обича Настася Филиповна, а също и дъщерята на генерал Епанчин, красивата Аглая, чиято прелест го примамва, привлича. Но той изпитва безкрайно съчувствие към страдалното лице на Настася Филиповна.
“Не мога да понасям лицето є, страх ме е от лицето є, казва той. Не я обичам от любов, а от жал.”
Изправен пред избора между Настася Филиповна и Аглая, той се обръща към първата. “Той видя пред себе си само безумната, отчаяната жена, за която бе запазил завинаги покъртително впечатление. - Тя е толкова нещастна!”
А Настася Филиповна се колебае между болния, целомъдрения и добър до глупост княз, и суровия и похотлив Рогожин. Тя буди жал у Мишкин и бурна страст у Рогожин. Тялото є и сърцето є имат поотделно роля в съдбите на двамата мъже, здраво вкопчили се в нея. Чрез тялото си ще погуби единия, със сърцето си - другия. И при все това, над мъртвата, двамата помирени нейни обожатели ще си дадат сметка, че са се приближили с една стъпка към едно и също избавление.
Ето как за Достоевски всяка любов, посветена на едно създание, не е открадната от Бога. Земната любов, тъй като е несъвършена, нетрайна, измъчваща, смешна, разтърсва душите и ги подготвя за единствената любов, която няма да ги разочарова.
За отбелязване е впрочем, че само любовта към ближния е помощта, която героите на Достоевски могат да изискват един от друг. Мишкин, светецът, не знае да действа, той знае само да обича. Ако се опита да действа, греши. Не само че не успява да помогне на никого, но проваля и най-благоприятните ситуации. Преминаването на този “истински добър човек” през книгата завършва с едно убийство и тричетири семейни драми. А “истински добрият човек” полудява. Той не можЎ да живее в този климат, който не беше неговият. Той не съумя да се нагоди към човешкия живот. Не можЎ да стане човек. Но гибелта му спаси околните. Присъствието му обогати живота им, пробуди съзнанието за главните въпроси.
“Наистина ви казвам, че ако пшениченото зърно, попаднало в почвата, не загине в нея, то ще остане самљ, а ако умре, ще донесе богат плод.”
Този стих от Евангелието изглежда е тайното заключение на романа Идиот.
Героят на Идиот е може би най-малко човешкият образ от всички, които е създал Достоевски. Альоша Карамазов е добър човек, ала добре познава злото, познава страстите, изкушенията на тялото и на духа, но ги овладява. Альоша Карамазов е завършено същество. А княз Мишкин е извънземен образ. Той е отърсен от всякаква чувственост. “Не мога да се оженя за никоя жена, аз съм болен”, казва той.
Но това свръхестествено същество трябва все пак да има някакви връзки със света на чувствата. Тази идея трябваше да има плът, образ, глас, минало. За да обогати героя без тегло и без обем, Достоевски залага собствената си личност.
Мишкин е епилептик. Както Достоевски той изживява голямата радост, която предхожда припадъка. Както него той чака, надява се на скъпия миг, когато му се разкрива в един проблясък върховната хармония на света: “Струва ми се, че в този миг разбирам необикновеното слово на апостола: “Няма да има време!” Болестта непрекъснато го държи в някаква сияйна хипноза. За него светът е прозрачен. Той вижда отвъд съществата. По загадъчен начин живее в бъдещето. Спомените на княза са заимствани от спомените на Достоевски. Князът действително разказва историята на един човек, комуто четат смъртната присъда: да бъде разстрелян като политически престъпник: “Двайсет минути след това пристига заповедта за помилване на несретника; присъжда му се промяна на наказанието. Но между четенето на смъртната присъда и на заповедта за намаляването є с една степен изтичат двайсет минути или поне четвърт час, през който клетникът живее с мисълта, че ще умре след няколко мига.” Следва точното описание на екзекуцията на “петрашевците”.