Друга лична подробност: Мишкин не може да понася картината, окачена в квартирата на Рогожин, която е копие на Свалянето от кръста от Ханс Холбайн: “Като разглежда тази картина, човек може да загуби вярата си!”, се провиква князът. В Спомените на Анна Григориевна четем: “На път за Женева спряхме за един ден в Базел, за да посетим музея, където се съхранява картина, за която много бяха говорили на моя мъж. Тя изобразява Христос, вече понесъл нечовешкото мъченичество, свален от кръста и подхвърлен на разложение… Нямах сили да го гледам продължително и отидох в друга зала… Когато се върнах, мъжът ми стоеше още там, на същото място като прикован. На лицето му беше изписана уплаха, каквато бях забелязала у него преди епилептичен пристъп.” Той казва на Анна следните думи: “Такава картина може да те накара да си загубиш вярата…”
Що се отнася до отношението на княза към съперника му Рогожин, то напомня отношението на Достоевски към съперника му Вергунов в Сибир.
“Не съм ти неприятел и не искам да ти попреча на нищо… Ако наистина сте се събрали, няма да се появявам пред очите є и няма да идвам никога при теб…”
Да, в цялата книга се чувства, че Достоевски се опитва да събере материални подробности, уточнения, лични наблюдения, за да обоснове пред непознатите читатели тази история от друг свят. Той вмъква във вселената на “две по две е равно на четири” персонажи, замислени под знака на “две по две е равно на три”. Старае се да помири непомиримите неща. И въпреки това не е съучастник в този роман, стъпил здраво на земята. Рогожин, Настася Филиповна, Иполит, Лебедев, Аглая, Иволгин, всички, всички са плод на някаква кошмарна гледна точка.
“Не може ли Рогожин да понася светлината?”, се пита князът. Той би искал да разбере напълно душата на своя съперник. Дали този мъж не изпитва само сляпа страст? Неспособен ли е да страда и да състрадава? “Рогожин е мълчалив, той страхотно мълчи, казва Настася, само очите му говорят.” Изглежда, че не си принадлежи. Още от началото на книгата читателят чувства, че той е вкопчан, повлечен, насочен, впримчен в своето престъпление. Рогожин убива момичето, за което тъй дълго е копнял, в мига, когато то му се отдава. Надявал се е да го разбере, тъкмо когато се сливат двете им тела. Но самата прегръдка ги отдалечава един от друг. Рогожин и Настася Филиповна са затворени всеки поотделно в своята самота. Човешките жестове не са достатъчни, за да ги сближат. Наведен над лицето є, усетил дъха є, Рогожин се измъчва от чувството, че създанието, което притиска до себе си, остава толкова далечно. Не му принадлежи изцяло. Тя никога няма да бъде напълно негова. Някой ден все пак ще го напусне. Само смъртта може да я запази за него. И забива ножа в сърцето є. След това очаква посещението на княза.
“Бял чаршаф покриваше спящия човек, крайниците едва се очертаваха… Спалната ниша беше в пълен безпорядък, върху леглото, по креслата, по пода, навсякъде се търкаляха безразборно нахвърляни дрехи, прекрасна рокля от бяла коприна, цветя, панделки. Показваше се връхчето на бос крак изпод куп дантели - бяло петно в мрака: кракът беше като изваян от мрамор. Беше поразяващо неподвижен. Колкото повече князът гледаше, толкова по-злокобна ставаше тишината в стаята. Мигом една муха се пробуди, прелетя бръмчейки над леглото и кацна на възглавницата. Князът потръпна.”
Мишкин не е изненадан от изповедта на Рогожин. Когато Рогожин му казва: “Не трябва да позволим да я отнесат.”, той отговаря:
“Не, не, за нищо на света! Не, не, не!”
Малко по малко и двамата изпадат в някаква безпаметност. Когато идват да арестуват Рогожин, намират го да вие на пода край леглото. Князът леко милва косите и лицето на убиеца.
А Настася Филиповна бе предвидила смъртта си още в началото на своята авантюра. “Бледа съм като мъртвец.”, казва тя, усмихвайки се, преди да тръгне към черквата. Всъщност няма друго избавление от мъките за нейната грешна душа освен смъртта. Настася Филиповна обича Рогожин като животно, привлечено от друго животно. Тя обича Рогожин, но признава, че този грубянин е недостоен за нея. Само князът може да я спаси от падението. Но чувството на княза е твърде близко до състраданието, за да я удовлетвори. Тя е горда. Не приема милостиня. Затова предпочита позора, който є пречи да бъде обичана така, както желае. “Вие можете да обичате само своя позор, є казва Аглая, и постоянната мисъл, че сте погубена и че някой ви е опозорил. Ако бяхте по-малко омърсена, или ако съвсем не бяхте омърсена, щяхте да сте по-нещастна.” Жаждата за смирение по странен начин се съчетава у Настася Филиповна с безгранична суетност. Всъщност тя иска да се унижи; не иска да бъде унижена. Забележката важи за всички герои на Достоевски.