Около споменатите трима герои има гъмжило от паразити, циници, пропаднали хора.
Лебедев, сервилният чиновник, мазен сводник, лихвар, лъжесвидетел, но превъзходен в тълкуването на Апокалипсиса, който в бисерни фрази излива огорчението си от съдбата на Мадам Дю Бари1. “Ако ме нашибаш, казва той на Рогожин, това ще е доказателство, че не ме отблъскваш! Нашибай ме, ударите означават завладяване…”
Също и генерал Иволгин, “преминал в запаса несретник”, който лъже за удоволствие и накрая не различава истината от лъжата.
Генерал Епанчин, важна личност, вцепенен от любов към Настася Филиповна. Ганя, друг обожател на Настася Филиповна, но който мисли да се ожени за нея, само за да си осигури добра кариера. “Струва ли си за седемдесет и пет хиляди рубли, да или не, да си навлечеш подобно мъчение?”
Красивата Аглая, която се надсмива на княза и го обожава. И преди всичко любопитният образ на Иполит, туберкулозният млад мъж, чиито дни са преброени и който изпитва потребност да прочете изповедта си публично.
Чрез гаснещия човек Достоевски поставя проблема за сетния смисъл на живота.
Иполит, както и самият автор, се разкъсва в борбата между духа и материята.
Съществува ли нещо отвъд стените? Има ли сила, която може да нарушава законите на природата? Възможно ли е чудо, или всичко е подредено като “две и две е равно на четири”? И Иполит се обръща към Христос, изразител на тържествуващата мисъл. Спомня си картината, която бе зърнал във вестибюла на Рогожин: “Лицето на Христос е страшно обезобразено от нанесените удари. То е подпухнало, има ужасни издути, кръвясали рани; очите му са широко отворени; отвърнати са, имат мъртвешки, стъклен блясък. Но чудно нещо, когато погледнеш трупа на човека, който много е страдал, изниква един особен, любопитен въпрос: ако е било такова тялото (а трябва да е било като това), какво са видели учениците му, апостолите, жените, които са го последвали и са стояли в подножието на кръста, всички, които са вярвали в него и са го обожавали, как са могли да помислят при вида на този труп, че мъченикът ще възкръсне? Ако смъртта е толкова ужасна, се пита човек неволно, ако законите на Природата са толкова непоклатими, как е възможно да се възтържествува над тях? Как да бъдат победени, щом като не ги е победил той, човекът, комуто приживе се е подчинявала Природата, който с възгласа “Талифа куми” възкреси една девойка, който каза на Лазар да излезе от гроба и той излезе?”
Фактически законите на Природата, правилата на “две по две е равно на четири”, не са отстъпили пред христовата мистерия. Те важат за чудотвореца, както и за обикновения смъртен, и цялата сила на мисълта не е могла да попречи на гвоздеите да разкъсат сгърчената длан, на копието да прониже изнемощелия хълбок, на тръните да избодат челото, което е носило страданията на целия свят и на храчките да се стичат по божественото лице.
Така за Иполит Природата “е съвременна машина, която нелепо е разкъсала, смляла, погълнала величавото безкрайно скъпо същество, само по себе си по-скъпо от цялата Природа и от всички нейни закони, тази Природа, която може би е била създадена, само за да го сътвори.”
Философските системи, религиите не са нищо пред материята и числото. Христос възкресе, казват. Но коварната му смърт е вече провал за вярата. Смъртта царува във вселената.
А и щом като е така, щом като само един безчувствен Първоначален двигател съществува и безразборно смила добрите и лошите, децата и старците, тъпите буржоа и чистите гении, не остава друго, освен да се преклоним пред него, за което сам Христос ни даде пример. Но да приемем първоначалния двигател, не означава да го боготворим.
“Не могат ли да ме разкъсат, без да изискват от мен да благославям този, който ме разкъсва?”, се провиква Иполит.
А ако той се заблуждава и ако богохулства, говорейки така, какво е виновен за грешката си? “Ако е толкова трудно и дори напълно невъзможно да се разбере това, аз ли съм виновен тогава, че не съм успял да разбера нещо, което надвишава способността ми да разбирам? Ние принизяваме много Провидението, когато, поради невъзможност да го разберем, му прехвърляме нашите идеи.”
Такава е отчаяната диалектика на подземния човек:
“Стиснал устни и скърцащ със зъби, да се приспиш в инерцията, мислейки си, че е изключено дори да се разсърдиш на някого…”